автор: perko

На юг от Стара Загора, по-точно на юг от мястото, където свършва недостроената автомагистрала „Тракия” се намира една много интересна етнографска област. Местните зевзеци я наричат Гочландия, страната на „гочетата”. Преди 40-50 години икономически това беше напълно изолирана област, както днес е Странджа-Сакар, но през втората половина на миналия век започна разработката на Източно-маришкият каменовъглен басейн, та районът живна. Построиха се електроцентрали, израстнаха нови градчета, пуснаха пътища, заработиха нови предприятия и местното, доскоро безграмотно население започна работа в тях.
За няколко десетилетия този край се промени изцяло. Промени се ландшафта дори заради огромните маси пръст пренасяна от рудниците, но в малките селца покрай комплекса „Марица изток” животът си остана все същия на нивото на ония петдесетте години на миналия век, когато този край беше забравен от всички.
Та в едно такова малко селце в една гореща лятна привечер с гръм и трясък пристигна стар и поочукан джип. Вдигайки стълбове бял прах по по прашния селски път той спря на площада пред хоремага. Десетина любопитни гочета, които пиеха бира и мента по пейките видяха да слизат от джипа двама непознати. Единият от тях, с мръсни непрани отдавна джинси извади от сака, който носеше на гърба си смачкан извехтял лист, видимо многократно използван, голям колкото афиш и го залепи директно върху вратата на хоремага. На афиша с печатни големи букви пишеше: „Изкупуваме на едро речни жаби за износ по 0,50 лева парчето. Плащаме веднага в брой.” Любопитните селяни се скупчиха набързо около афиша и в този момент другият непознат, в жълта карирана риза и с вратовръзка, който видимо беше шефа, се приближи към тях и им обясни, че ще купуват стоката, която ще се събира в бидони и на всеки, който донесе сто жаби ще му се плаща премия от 20 лева.
Сега, трудно ми е да опиша каквосе случи на следващия ден в малкото селце в държавата Гочландия, но всички способни да се движат гочета, заедно с немалко на брой цигани и циганчета, които бяха окупирали през последните десетина –петнадесест години селото излязоха на полето. По реки, езерца и локви започна невиждано преследване на жаби. Вечерта двамата непознати напълниха няколко бидона, а доволните гочета пиха бира до късно в хоремага И тръгна търговията. На третия, четвъртия ден, обаче жабите намаляха и тогава шефът с карираната риза увеличи изкупната цена на 75 стотинки, а след още два дни на левче за жаба. Така периметърът на този невиждан лов на жаби се разшири и гочета от съседните села пристигаха вечер с пълни кофи с жаби в малкото селце край мътната от водите на Марица Изток река.И тогава, когато жабите хептен намаляха шефът с карираната риза съобщи, че увеличава изкупната цена на 3 лева за жаба и цената е до вдругиден вечерта, когато изкупуването ще приключи и бидоните с живи жаби ще бъдат извозени с тир. И сам замина в града да търси камион, зер в центъра на малкото селце се бяха събрали вече няколко десетки бидона с жаби. В селото остана оня с мръсните джинси да изкупи последните уловени жаби.
На следващия ден обаче търговията с жаби хептен увяхна. Видимо бедните животинчета бяха вече изловени и в най далечните и скрити локви, та вечерта пред хоремага оня с джинсите можа да изкупи само две кофи жаби. И доколкото през тия няколко дни вече беше се сприятелил с гочетата-жабари и той седна да пие някоя друга бира с тях.
Отдавна е известно,пък и от нашите политици знаем, че когато един крадец има намерение да открадне много, първото нещо, което трябва да направи е да си създаде репутация на честен човек. Останалото идва само. Така и стана в оная лятна вечер в малкото селце в Гочландия.
На една маса в схлупения хоремаг се бяха събрали двамата селски хитреци Пеньо Съчмата и Тоньо Дебелия. Между другото Пеньо и Тоньо са най-популярните имена в Гочландия и съвсем спокойно, ако не знаеш името на някое гоче, можеш да му викнеш с тези имена. Ако не се обади, значи е Диньо.Та двамата селски хитреци видимо крояха нещо, защото по едно време Пеньо стана, хвана под ръка жабаря с мръсните джинси и като го изкара пред хоремага му обясни набързо плана си – демек съгласен ли е той да им продаде част от уловените жаби в бидоните за лев и петдесет парчето, а те утре да ги дадат на шефа за три лева и да си разделят разликата. Жабарят естествено отказа, но когато цената бе вдигната на два лева, кандиса. Но само при условие, че на никому няма да казват и тая врътка ще си остане между тях. Иначе човекът ще си изгуби работата. А бизнесът с жаби, както всички знаем е доходоносен и не се влияе от кризи.
Така набързо Пеньо Съчмата и Тоньо Дебелия изкупиха обратно около десетина бидона с жаби по два лева и доволни от сделката влязоха в хоремага да си допият. Вие сигурно си мислите, драги читателю, че така историята завършва. Нищо подобно. На другата сутрин цялото село знаеше за страхотната врътка и доколкото никой не е самотен с собствената си глупост, един по един гочетата купуваха жаби по два лева парчето. Накрая оня с джинсите им пусна гювеч и по един и петдесет. Към обед, когато пред хоремага бяха останали само 3-4 бидона с живи жаби, пристигна шефът. Жабарят с джинсите се метна вътре в джипа и оставяйки след себе си стълбове прах, той отпраши към областния град. На буренясалия селски мегдан останаха около 20-30 бидона с мътно-кална вода и дрипавата избеляла палатка алпийка, в която няколко вечера подред спа жабаря с мръсните джинси. Нощта беше тиха, не се чуваше познатото до преди няколко дни квакане на жаби. Само отвреме навреме излайваше куче, колкото да се разбере че селото е все още живо.