Трябва да призная, че харесвам философията като предмет. Мислех, че знам всичко и бях доста самоуверена в часовете. Затова пък на животът му доскуча и, видиш ли, реши да ми покаже как в един такъв час мога да бъда по-слаба от всякога. Да, по философия.. Както и да ми каже, че всъщност, истинските уроци ги няма в учебника. Да...пак по философия.
Знаех, че е несправедлив. Животът имам предвид. Знаех, че е откачен. Знаех, че има странно чувство за хумор. Знаех също, че е саркастичен. Все пак съм на 17 и мразя училището, а същевременно съм отличничка. Да пея е едно от нещата, които обожавам да правя и е нещото, което наи-малко умея. Ironic, isn’t it?
Добих нова теория за живота – ‘че е метафора на битието ни’ (в учебника го прочетох...ами да, по философия). Затова, в момента, в който реших, че го разбирам, той ми показа колко мноого греша! Повярвах в ‘знаците’ и в метафоричния начин на живота да ни учи как да го живеем. Okay, това беше новата ми теория и ето кога той ме погледна с проницателния си поглед и ми каза ‘Hey, не се заблуждавай, мога да бъда И буквален.’
Ти си мислиш, че разбираш фразите ‘да загубиш ума и дума’ или пък ‘да имаш чувството, че сърцето ти ще изскочи’, нека не забравяме и познатото ‘да трепериш като лист’. Да, но ги разбираш, както ги разбирах аз. На теория. А можеш ли да си представиш, ако буквално загубиш ума и дума?Буквално трепериш като лист?Буквално да ти изскочи сърцето?Е...без последното де.
Сега осъзнавам, че не съм била на 100% наясно с това какво значат горе споменатите фрази. Ето какво се случи. Ще го кажа с прости изречения, възможно най-простичките. Карах философия. Смахнатият ми съученик Дънцата ме заплашваше, че ще пусне кърпичките ми в гащите си. Направи го. Все тая. Обърнах се напред. Стана ми скучно. Преоброих колко минути остават до края. Свят ми се зави. Помечтах си. Бях прекъсната от чук чук . (на вратата) Обърнах се. Влезе един от най-добрите ми приятели, когото обожавам. Не го бях виждала от половин година, защото не живее в България. Два дни преди това го бях питала дали ще дойде до града, в който живея да се видим и ми каза, че няма да може, защото е болен. Той е човек, когото спокойно мога да кажа че обичам. Колкото и далеч да е бил от мен в повечето време, в трудните ми моменти не ме остави. Споделях му всичко, дори най-съкровените неща, които и пред себе си не смееш да изречеш. Той е човек, когото ценя много. Ох, не звучи достатъчно силно. Изглежда това, което чувствам не може да бъде обяснено толкова просто. Както и да е.
Каква мислите беше реакцията ми?Да скоча от чина?Да го напрегръщам?Да го разцелувам?Или да изкрещя името му от възторг?...Да, това ставаше в мен. В душата ми се бушуваха какви ли не чувства. Усещах, че лицето ми гори. Бях най-щастливия човек на света. Но бях и най-шокирания, което всъщност ми попречи. Ще повторя ‘Изгубих ума и дума.’, ‘Треперех като лист.’. Сигурно и затова след като ме намери с поглед, неговият беше въпросителен. Може би ми казваше с него ‘Реакция?’ Но не...Аз продължавах да гледам с отворена уста, чудейки се ‘Господи, това случва ли се или е някакъв сън?’ В момента го виждам в мислите си като блед спомен... Струва ми се страшно далечно и всъщност тези неща имам сили да ги кажа 4 дни след случката. Чак сега мога да кажа че ‘изтрезнях’.
Никога не съм била по стресната, но и по-щастлива. Прекрасен спомен. Докато съм жива ще помня чувството. Ще помня и колко слаба се чувствах в този момент...в попринцип най-силния ми час. Ще помня иронията на живота. Но не съм имала по-приятна подигравка от него. Какво стана по-нататък? Оставям отворен финал .
Няма по-прелестно нещо от образа му. Е? За какво ми е Наталия Симеонова?