автор: sia

Помня, когато бяхме малки със сестра ми,
как мама ни обясняваше, какво е да имаш страх Божи.
Мама била най-голямото дете на родителите си.
Учила малко, не помня колко и я пратили да пасе воловете
на баща й, моя дядо Троян.
Било есен, тя била с воловете на някаква поляна, в
полупланинското й село.
Първото грозде било узряло и топло било.
Пристъпила към лозите, много й се искало да
изяде три-четири зърна, но знаела, че не трябва,
защото лозето е чуждо.
После поогледала – нямало никого наоколо – кой ще я види,
тя ще вземе малко, какво толкова.
Пресегнала се и отронила няколко зърна от една пъшка.
Тръгнала и тъкмо се канела да сложи зърната в устата си –
изведнъж спряла на място – как кой – как могла да забрави,
Бог, Бог винаги я вижда!
Върнала се и оставила гроздовите зърна до корена на лозата.
Била някъде към дванадесетгодишна.

Тогава не бях много впечатлена. Знаех, че не трябва да
се краде. Знаех, че Бог ни вижда.

Минаха години, един ден тя ми каза – не бой се
от човек, който има страх Божи.
Не правеше никаква уговорка – милата ми,
православна майка – тя беше мъдра...
Казваше ми, че няма никакво
значение, каква е вярата на човека – важно е,
че вярва че Бог вижда делата му и че ще го съди
за всичкото зло, причинил на хората…
Трудно ми е да ви обясня какво значи една строго
ортодоксална презвитера да мисли така.
Освен с вярата, разбира се…
Тя вярваше, че страхуващите се са еднакви –
Бог е любов.

След години четох Волтер, който ми разказа
как една вечер, тъкмо слугата влизал когато един
от гостите му казвал че няма Бог. Волтер необичайно грубо
изгонил слугата си, а на изненаданите погледи на гостите
отговорил – Господа, аз не желая щото сутринта
слугата ми да ме заколи в леглото ми.
Бях млада, объркана и потресена…

Все по често си спомням за малкото момиче,
което оставя гроздовите зърна до корена на лозата.
Липсва ми.
Както и всички, които й вярват…