автор: igeo

Хотелът носеше име на тракийско племе. Казаха, че бил собственост на албанец, женен за българка. Може, но това Стеф не го интересуваше много, защото беше лениво лято, хотелът луксозен, а управителката учудващо млада, стройна и излъчваща чаровна потайност.
Когато тръгнаха да им покажат СПА-центъра, всички – и той, и осемте французи, които водеше, бяха обсипани от пестеливи усмивки и от някакъв много приятен мирис на колосани чаршафи, на влажно и чисто. Момичетата от центъра бяха облечени в черно като весталки, с добре поддържани нокти и с умерени дози красота и козметика по лицата.
Още тогава, докато другите от групата жужаха над ценоразписа с процедурите, дядо Жан с най-благо изражение заяви, че искал да си вземе цялостен масаж веднага, още този следобед. Казаха му, че могат да го приемат след половин час.
Предния ден - в съботата, когато му даваше списъка с имената на групата, шефът на туристическата агенция каза на Стеф, че се очертавала прилична група, но да обръщал повече внимание на дядо Жан – първо, защото бил стар клиент на главната турагенция във Франция, и второ, защото все пак бил на осемдесет и две години.
За първия масаж слезе с него да види как ще тръгнат нещата.
- Питай ги правят ли масажи в стаите? - Въпросът беше зададен към Стеф, но сякаш от друг човек, а не от дядо Жан.
Той го преведе на момичето на рецепцията на СПА-центъра.
- Не! – иззвънтя отговорът с контрастираща за младото лице строгост. - Само тук, в кабините правим процедурите.
Стана му неудобно, някак. Заради стареца. Беше готин, но виж го какви мераци имал…
На вечерята всичко вървеше по познатия сценарий. Шопска салата, оживени разговори, минерална вода, опознаване кой какъв е, от кой край на Франция е и т.н. Подпитваха и Стеф – от колко време е гид, с какво друго се занимава и все такива предпазливи въпроси, които са част от капаните на всяко ново запознанство. Някъде тогава – между кавърмата и топлата диня за десерт (тези кретени нямат ли хладилници в тази жега – а уж са курортен град), дядо Жан вече се чувстваше на особена почит. Седем жени го разпитваха, възхищаваха му се, а той разказваше с охота. Като изкусен фокусник вадеше по някоя интересна история оттам, откъдето най-малко очакваш. Беше сух, среден на ръст и с такава благост на лицето, която показваше, че е лишен от суетност, но и вече нищо не може да го учуди. Нито да го ядоса. Стеф можеше да се хване на бас, че е от тази порода французи, които предпочитат да четат по-скоро “Монд”, отколкото “Фигаро”. Пушеше пурети “Gitanes”.
- Хотелът е много добър – поде по едно време старецът. Не очаквах да е толкова луксозен. Веднъж, в Буркина Фасо бяхме на палатки. Ох, какви горещини бяха, а палатките - напечени и странно защо миришеха на войнишка пот и на слонски опашки.
- На слонски опашки ли? – изкикоти се Делфин, за която още не подозираха, че ще ходи все с бели чорапки и ще се успива всяка сутрин.
- Да, на слонски опашки. Поливахме се с едни маркучи – нямаше душове. Но беше велико.
В понеделника след закуската, напоена с обилни количества кафе, тръгнаха с белия бус за Беласица. Беше валяло през нощта и Стеф се питаше дали няма да е много кално по горския път нагоре до хижа Конгур.
Така се оказа – кално беше и поеха пеша. Въздухът беше необичайно осезаем, а дърветата натежали от влага и хлорофил. Стеф изостана назад с дядо Жан, който вървеше бавно като уморен локомотив, влачещ след себе си осемдесет и два вагона със спомени.
- В Буркина имат поговорка – “По-добре да си на опашката на лъв, отколкото на носа на плъх” – каза с дяволита усмивка възрастния човек и вдъхна дълбоко от влажния въздух.
Стеф се усмихна съзаклятнически. Попита го откога пуши.
- Оо, това беше по време на нацистката окупация на Париж. Бях 14-15 годишно момче, жадно за открития. Да, някак бързо възмъжавахме тогава. Всъщност, ме научи едно момиче - малко по-голямо от мен, но изглеждаше вече истинска жена и… - тук дядо Жан малко поспря, за да се увери сякаш, че дистанцията от другите пред тях е достатъчно голяма – и на други работи ме научи, нали разбираш.
Разбираше, естествено.
- Ти, не би ли могъл да проучиш, дали в града не може да се намери някое момиче да идва да ми прави масаж в стаята. – поде малко по-нататък по пътя той. Парите не са проблем.
- Ще попитам – отвърна Стеф кратко.
- Разбира се, разчитам всичко това да си остане между нас. – каза той поверително.
- Това е ясно. – увери го с усещането, че вече е член на конспирация от висш ранг.
- Хе, знаеш ли, в Буркина Фасо в самия хотел ни предлагаха момичета. В Уагадугу имаше една глухоняма рецепционистка – колкото и да е странно, тя уреждаше всичко. По устните на събеседника си разбираше и френски, и английски, и още пет-шест местни наречия. Казвам ти, тя въртеше целия хотел. Момичетата бяха по на 16-17 години, ама едни хубави – фин млечен шоколад, м-м-м – почти хлапашки го погледна дядо Жан. - Тази, която идваше при мен да ми прави масаж имаше 21 братя и сестри.
- Наистина ли? Ама нали бяхте на палатки?
- На палатки бяхме втория път и то не през цялото време. Аз съм ходил три пъти в Буркина. И сега следващият месец пак заминавам там.
- Аха! – успя само да каже и избърза напред за да послуша и малко женски истории.
На вечерята научиха и за други пътувания. Докато разказваше за Китай и за пътуването си по Пътя на коприната, очите на дядо Жан сякаш се изтегляха назад и добиваха копринен блясък.
- Дълго беше – за 25 дни, с автобус, влак и малко пеши преходи, но изключително интересно. Минахме и през пустинята Такламакан, през която са вървели някога керваните с камили носещи ценните тъкани. Китай е една необятна култура. Не вярвайте на този, който ви казва, че познава Китай. Дори да е китаец.
Оказа се, че и Делфин с белите чорапки, и тя беше ходила в Китай, но не по Пътя на коприната, а по други пътища.
- Ами в Лаос – о-оо, тогава пет дни ни валя дъжд – точно бяхме хванали част от дъждовния период. Имах персонален водач – и добре, че беше той. На няколко пъти се налагаше да ме измъква от калта като от блато – така се хлъзгаше – аууу. Хем като имате предвид, че аз бях с хубави планински обувки, а той – представяте ли си – беше по джапанки.
- По джапанки в калта – възкликнаха едновременно и седемте французойки от групата, но всяка по свой си начин.
Всъщност Стеф през цялото време си мислеше откъде да намери млада масажистка на стария пътешественик. Не искаше да пита управителката на хотела, защото му се струваше, че така ще я накара да изгуби част от потайността си и ще наруши някакви правила. А знаеше, че той го очаква от него. Ама че се нахендри.
На другия ден планираният преход в Пирин щеше да е труден и когато Стеф представи пред всички в какво се състои, Дядо Жан сам реши да остане в хотела и да се отдаде на масажи с вулканични камъни или шоколад, докато ги чака.
След прехода по Пиринските пътеки и малко преди вечерята, в едно ресторантче на центъра, кацнало над някакви римски руини, Стеф успя да подпита собственика на ресторанта дали не може да се намери момиче за интимен масаж в курортния град.
- Може, но не ви го препоръчвам. – отвърна мъжът. -Повечето от практикуващите са от мургавия контингент и най-много да си имате неприятности. Не рискувайте, още повече щом е за чужденец.
Прие тази информация с облекчение сякаш, но и се почувства още по-объркан. На другата сутрин преди да тръгнат за Рупите, издебна сгоден момент и предаде разговора на дядо Жан, който прие мъжки новината.
- Всичко е наред. Не се притеснявай! Аз питах ако може да се уреди нещо, но щом не може…. В Бирма, момичетата сами ни намираха в хотелите. Ах, какви масажи могат да правят там, м-м-м. Гледаш ги едни такива крехки, с малко тъжни ръце и тънки пръсти, а са фурии. Е, понякога им липсваха 3-4 зъба, но… бяха красиви. Единият ден трябваше да изкачим 1000 стъпала до някаква пагода и то боси, защото такъв бил ритуалът. Аз ги качих, но после не можех да стоя на краката си. Две жени от групата стигнаха до средата и се отказаха. Но след такъв масаж забравяш всичко - и болките, и умората, и името си, и Париж. Палиш една “Gitane” и си в рая.
Стеф си представи как благотворно щеше да му дойде един масаж от бирманска девойка след дългия планински преход вчера. Пък дори и да ú липсват няколко зъба.
Докато пътуваха към Рупите, младежът им разказваше за Ванга, за единствения вулкан в страната – Кожух, и защо църквата изградена по заръка на пророчицата, която щяха да видят след малко, не е призната и осветена от православната църква. Говореше, но имаше усещането, че трудно може да впечатли тези преситени французи, които са обикаляли, обикаляли по света, та чак им се е завил свят. Повечето от тях слушаха така, че да могат почти веднага да забравят чутото.
- В Мадагаскар – започна кротко дядо Жан, след като Стеф свърши – имахме преход с влак единия ден. Беше много смешно, старо влакче, което скърцаше апокалиптично и спираше често. Там непрекъснато шетаха разни врачки и налитаха да ни предсказват бъдещето, или да ни излекуват от спящи в нас незнайни болести. Имаше и знахари - пъстро облечени и шумни, които ни предлагаха да си купим амулети против какво ли не – против комари, против несподелена любов, против запек…
След обяд, преди да се потопи в хладния, минерален басейн на хотела, Стеф пак се престраши да подпита деликатно друга от весталките облечени в черно в СПА-центъра, дали не може да направи масаж на дядо Жан в стаята му. Получи отново отказ и се зарече да не се излага повече. Срамуваше се, че трябва да пита такива работи, но незнайно защо се чувстваше задължен към стария французин. Толкова искаше да му удовлетвори желанието.
В четвъртък беше черешката на тортата – цял ден в Мелник и околностите. По пътя имаха малка авария с буса, която не успя да помрачи настроението им. Спряха на един ляв завой, откъдето се виждаха в далечината мелнишките пирамиди, огрети от слънцето. Всички слязоха, а някои от жените използваха случая да затананикат “Non, je ne regrette rien” и да направят снимки. Сухата и слаба фигура на дядо Жан, с късите панталонки и с ризката “Лакост”, идеално се вписваше в пейзажа, сякаш открай време си е била все на този завой с панорамен изглед. Малко по-късно, докато шофьорът отстраняваше повредата, донякъде за да успокои останалите, донякъде за да улови мига, дядо Жан каза:
- Ах, в Африка пътуването с кола е истинска авантюра, да ви кажа. Нашият бус тук е превъзходен, но вие да знаете в Буркина Фасо… Обикновено тръгвахме с две коли, та ако едната се повреди, което често се случваше, да се качим на втората. Ами че те даже нямаха ключ за запалване – просто допираха две жички и така палеха. Какво да ви разправям.
И запали една ароматна пурета “Gitane”.
Целият ден в Мелник Стеф знаеше какво точно трябва да се случи и какви реакции трябва да очаква. Красивият спектакъл, който си устройваха тук природата, историята, македонските напеви и кулинарните шедьоври, за французите беше просто нещо, което им се полага. Разбира се, всички бяха ходили в Кападокия, познаваха много добре турската и гръцката кухня и всичко им беше познато и сравнимо. След дванадесетте разкошни блюда с местни специалитети, поднесени им за вечеря в една старинна къща, гарнирани със забавните истории на дядо Жан за Етиопия, за езерото Титикака и дори може би за Албания, поеха обратно към техния хотел. Вечерта не се случи нищо особено, само дето се оказа, че Делфин с белите чорапки, която се успиваше всяка сутрин, си беше забравила пуловера в избата на Кордопуловата къща.
В петък пристигнаха в София в ранния следобед. Настаниха се в парк-хотел “Витоша”, който беше от онези лъскави исполини, които изникват за един махмурлук време от нищото. Също като палатите в приказката за Le petit poisson d`Or. Така де - за Златната рибка. Винаги ставаше така – след седмица общуване с французи, започваше и да мисли, и да сънува на френски.
След обиколката из центъра на София, Стеф придружи групата до хотела за да се убеди, че всичко е наред. Те щяха да вечерят в ресторанта на хотела. Бяха се уточнили вече за тръгването на другия ден, когато Дядо Жан помоли Стеф да го придружи да така наречения уелнес-център. И двамата си признаха, че не знаят какво точно значи това, но че сигурно е нещо хубаво. Питаха пак за масажите, разбира се. Не правели масаж по стаите, но в този момент на Стеф му хрумна нещо и изведе французина във фоайето. Извади мобилния си телефон и решително набра някакъв номер.
- Ало, здравей, миличко! В къщи ли си? Имам за теб едно щуро предложение. Нали си падаш по щурите работи.
След кратък разговор Стеф прибра телефона и каза на французина:
- Всичко е наред. Ще имаш млада и хубава масажистка в стаята си. Около десет часа тази вечер – нали е добре?
Когато жена му се качи в стаята на стария французин, Стеф излезе пред хотела и вдиша дълбоко прохладния въздух. Беше паднала вече чудна, лятна нощ. “Почти като в разказ на Елин Пелин. Или може би като в саваните на Буркина Фасо” – си помисли с полуусмивка.
После се върна във фоайето, седна в лоби бара и с облекчение си поръча бира.