автор: zebaitel

Ади де, кое време стана, какво са туткате още! Дадохме ви п...а като пеперудка, не мойте да и...е! Тъй рекла Устайванска Дона на сватовете, като дошли да носят блага ракия и обагрената с кръв венчална риза на дъщеря И, Неда, чак призори срещу понеделника, а Донин Петко
пристъпял от крак на крак и се опитвал да замаже неловкото положение, създадено от голямата уста на жена му, като шумно канел гостите да влизат. Всеки знаел, че Устайванска Дона не си поплюва, ама да речеш тъй на сватовете и то на СултанЯта, дето земята им била почти колкото на останалите селяни взети заедно, си било прекалено. Но нали дъщерята, Неда, булката де, била хубавица-бяла, та бяла и гърдеста, и излязла честна, та сватовете носели ризата И в едно сито, покрита с жълтици, направили се, че не са чули, влезли у Донини, гайдата писнала пак и веселбата продължила докато всички изпокапят.
Тъй както Устайванска Дона беше петимна за много-много работа, много любов, много земя,тя затуй беше дала дъщеря си, заради земята-тъй и СултанЯта бяха петимни за деца. На всичкото Имане дето го имаха, един син само им беше отредил господ и той сух и черен, като външната страна на калайдисан тиган. И въпреки туй, всяка би го взела, защото беше имотен, а и не беше лош по характер, но майка му избра Неда-заради хубостта и заради нещо друго. Устайванска Дона, Недината майка, не стига че беше много работна и скопосна, ами и всяка година раждаше! Селяните се будалкаха, че докато Донин Петко посегне да си свали потурите и Дона зачевала! Султановица се надаше и Неда да е тъй.
Неда не го искаше Султанов Цоньо, но знаеше, че ще му стане жена. Тя виждаше.
Започна да вижда, когато беше около шестгодишна. Седеше една юлска сутрин на най-ниския и дебел клон на старата слива пред къщи, провесила боси крака и гледаше право в слънцето през гъстите си мигли. Изведнъж видя майка си, разкрачена грозно върху сламата в плевнята, гърчи се, главата И се мята насам, натам, а между краката И се подава нещо, после тя го хваща, издърпва го, цялата е потна и кървава, завива нещото в престилката си и го носи вкъщи. Неда отвори широко очи и всичко изчезна. Не се уплаши. Когато на другия ден се роди поредното И братче, тя разбра. Не каза на никого.
Беше видяла сватбата си, беше видяла и живота на Велчов Руси-момъка, когото си беше харесала, и сватбата му с дребната Ружа с големия глас, и как щяха да му се родят две деца, а Ружа да ги изостави и тримата, да тръгне да пее с разни групи и да се запилее по София, а Руси кротко да си отгледа децата и да няма очи за друга жена, цял живот да чака и да не дочака своята Ружа.
Видяла беше и какво И е отредено на нея самата-безкрайна върволица от бременности, мъртвородени деца, болка, още болка, най-после едно хилаво момченце, за което едва като стана на пет годинки се разбра, че не е с ума си. Неда и Цоньо си го гледаха, обграждаха го с цялата си любов, водиха го по достори и на нея сърце не и даваше да каже на мъжа си, че като навърши петнайсет, ще го загубят.
Неда не се оплакваше. Тази сила, която я караше да вижда, не И даваше да разказва на никого и да се оплаква. Казваше И да чака, да чака, рано било още. Болката не се отразяваше на лицето и тялото И. Кожата И беше все така млечно бяла, очите И пъстри-понякога светло-кафяви, понякога светло-зелени, не потъмняха, а гъстата И рижава коса, сплетена поне на четири плитки и никога неподстригвана, стигаше до белките на сукмана И.
Една надеждичка си имаше тя-виждаше едно момиченце, също такова рижавичко като нея, със същите зелени очи, даже още по-светли, почти прозрачни, тя го прегръща, а то се сгушва в нея...
Един по един измряха старите-и Устайванските, и СултанЯта. Земя със себе си не взеха, всичката отиде в ТКЗСето. Когато и човекът И се помина, Неда вече знаеше, че няма какво да чака. Живееше сама в станалата И много широка къща, много много не излизаше, облече се изцяло в черно. Защо я караше силата да чака? Какво да чака? Малко ли изстрада, малко ли видя и не сподели с никой?! Поне да можеше да каже на хората, като ще им се случи нещо, да помогне...
Като не я видяха на фурната два дни, съседки отидоха у тях да я търсят. Намериха я до кладенеца-както вадела вода и паднала до коритото. Жива беше, но само очите И го издаваха. Затюхкаха се родата-братята и сестрите И- кой да я гледа, всеки си имаше работа. Питаха тук, там, най-сетне се разбра, че жената на кантонера, една млада кадънка, ще се наеме. Младото семейство бяха първите турци, заселили се тъдява,дошли от балкана в равнината поминък да търсят и се озовали на близкия кантон-на петнайсет, двайсет минути път от крайните къщи. Кадънката се оказа скопосница, вършеше всичко около болната и докато шеташе, непрекъснато бъбреше нещо, къде на турски, къде на български...
Неда умря в една слънчева юлска утрин. Двете най-възрастни съседки дойдоха да я изкъпят и да я облекат, докато е още топла. Кадънката отиде до магазина да купи каквото И бяха поръчали , а момиченцето И остана да си играе на двора. Детето беше шестгодишно, всеки ден идваше тук с майка си и не се страхуваше от лежащата неподвижно жена.Понякога даже сядаше до главата И, докато майка му шеташе, и И говореше, и тогава очите И ставаха красиви, призрачно красиви. Докато играеше му се припи вода, изтича до вратата на къщата и спря. Никога не беше виждало лежащата жена гола, нито пък разбрадена. Жените, които я къпеха, не го забелязаха. Бяха разплели едната от многото И плитки и я миеха, после я сплетоха и тогава разплетоха втората. Детето не можеше да откъсне очи от бялото и гладко тяло, и от дългата и тежка рижава коса. Втренчи се в пръстите на дясната И ръка и изведнъж усети някой да го гали по рамото. Обърна се, нямаше никой зад гърба му. Пак се обърна към мъртвата жена и се загледа в устните И-сякаш казваха нещо, сякаш искаха да го целунат по челото. Детето не се уплаши, бавно отиде до кладенеца, седна на хладното корито, премрежи гъстите си мигли и се загледа право в слънцето, а пръстчето му бавно навиваше една от рижавите му къдрици.
Небие, Небие-е-е, къде си...?