автор: ednaotvas

Изгрявам...
Някъде от центъра на слънцето...
В момента ярко - светла съм.
С лъчите му светкавично
при теб пристигам.
Погалвам те и стоплям всяка твоя част
със снопове,
от себе си...

Започвам от очите.
Влизам в тях до заслепяване.
До яростно оранжево...

Преградите стопяваме.

Кръвта под кожата ти пламва,
вулканно,
кипнала до бяло
и пееща във вените...

Докосвам и лицето с пръсти очертавам
със нежни топли длани,
слънчови...
Като през призма, с всички цветове.
И огледални.

Задържам се в косата,
на врата ти
и плъзгам ги надолу по гърба ти.
Навсякъде по тебе продължавам.
За дълго.
Сладко - бавно е...
И слънчеви следи оставям.

На раменете връщам се.
Допрени сме безумно плътно...

В гърдите ти прониквам,
малко вляво.
Не спирам да докосвам и да галя...

Притискам те до себе си.
Потъваш по-дълбоко в мен
и става още по-горещо...
Взривяваме се и разпадаме
до нещо
общо...

Ръцете ти към мен се вдигат.
По цялата ми дължина и форми,
(въпреки топлината)
успяват да достигат.
Почти като молитва,
но не е...

Устните ни,
които до сега немееха,
прошепват нещо
непонятно за умът,
задъхано,
накъсано на срички,
изпълващо и двама ни
до пръсване.

Прилепваме един към друг.
И влажно – тупкащо е всичко...

А заслепените очи
отварят се широко.
Удивени.
От ставащото.
От факта, че се случваме...

Минават шеметни и бързи кадри.
Душата НИ кипи.
Запечатваме
до болка
всеки миг.
И сливаме се.
Неутронно.

Със изгревът.
На нас...