автор: ivliter

Отново зима е. Студено. И на Къпинчо пак е пусто. Заглъхва в тишината на вятъра най тъничката свирка. Безмълвна, пред мене се издига планината до небето – до ниското навъсено небе, покрито с облачна тъма, загубило посоките на птиците.
Дъждецът ситен, преди да стане сняг, с най-мъничките си пирончета кове върху плещите на земята съня си неосъществен. Изпод нозете ми цвърчи водата в разкаляната глина и в ноздрите ме блъсва миризма от гниещата вече шума. Настръхнали от мокрота, под клоните на старата череша, треперят спомените ми забравени и виждат някъде навътре в себе си бял облак цвят уханен, и чуват да жужат пчели, влудени от пиянството на пролетта, и на ликуващото слънце.
Мостовете на този стар живот сега са скъсани и някаква печал усещам как пада върху раменете ми, като изгубена сред планината, откъснала се от гърдите песен. Макар, че птиците останали, като очите, ми все още виждат есен, търсят я, живеят още в нея. Напразно. Сега е зима пак и зимната палитра, краси света по собствен вкус.