автор: Haramiata

Учеха ме, че ако човек върши добрини, животът около него ще бъде по- добър, и неговият - също. Обаче открих, че немалка част от добрините тайнствено се превръщат в злини.
Стоварват се както върху главата на добротвореца, така и върху този, за когото уж са адресирани. Първоначално не можех да разбера защо се случва така. Бях склонна да обвинявам нещо, което се намесва злотворно в това, което се опитвам да правя. Но се оказа, че това, което си мисля че е добрина, винаги е само единият край на нещо, на другия край на което е това, което наричам злина. И ако не искам едното да се превръща в другото, трябва да се откажа ... и от двете. Това изглеждаше непосилно и абсурдно. Та как да се откаже човек от всичко, което са го учили, че е добро! Задачата се оказа доста лесна. трябваше да се откажа не от самите добрини, а от представата си за тях, че са добрини. Оттам нататък вече беше лесно.
Учеха ме, че колкото повече знания натрупвам, толкова повече ще мога. Та кой не е чувал, че знанието е сила! Оказа се в известен смисъл точно обратното. Колкото повече знания трупах, толкова повече се оплитах в тях и толкова по-недостъпно ставаше натрупаното. А и имаше знания, които просто беше по- добре да не научавам. Това не се случваше само с мен, това наблюдавах навсякъде около себе си. Докато накрая се оказа, че има и съвсем друго знание. То не се трупа и не се предава от някого на някого. Ние си го носим със себе си. И чрез него сме свързани по един изумителен начин. Чрез него другото, натрупаното знание може да бъде живо и полезно. Но без това вътрешно, бездънно, непредаваемо знание, цялото натрупано външно знание е купчина непотребни, опасни и зловонни вехтории.
Учеха ме, че трябва да се грижа за чистотата на мислите и действията си. Грижех се. Откривах все нови и нови начини за това, Оказа се, обаче, че колкото повече чистех, толкова повече имаше за чистене. Като че колкото повече чистех, с това мръсотията някак оживяваше и се настървяваше. Поредното изчистване просто беше увертюрата към следващото, по-голямо замърсяване. Един ден осмислих, че съм като едни авгиеви обори. А те не се изриват с лопата и гребло. Нужна е сила от нечовешки произход, която единствена може да помете тия бездни от мръсотия. Инак човешкото чистенето само доставя радост на старата мръсотия и я укрепва. Тази сила не е недостъпна. Открих с доста голяма изненада, че всъщност най-голямата пречка по пътя на изчистването съм самата аз. Не искам да е чист оборът. Плаша се от чистите обори. Искам да играя на изчистване и тази игра да продължи по възможност по-дълго. За да мога да постигна почистването трябваше да се откажа от играта на чистота.
Учеха ме, че човешкото същество е безсмъртно. Смъртта е илюзорна. Човек съществува и отвъд смъртта. И се връща отново и отново на земята, в нови и нови роли, за да се учи и да се развива. Бях доста амбициозна и ученолюбива. Реших да открия спомени за такива по-стари “роли” в себе си. Помогнаха ми. Открих. Обаче се оказа, че прераждането е като колелото на нещастните катерици в клетка. Въртиш, въртиш и си стоиш на едно място. Единственият полезен урок, който може да бъде научен, е че трябва да се излезе от това колело. А смъртта не е илюзорна. Което е направено от прах, на каквото и да е направено, винаги си става пак на прах. Обаче има и неща, които не са направени от прах. Само те могат да избягнат прашната участ . Въпросът е какво общо имам аз с тези неща.
Учеха ме, че човекът е венец на Творението. Че е Божествен и е достатъчно да си го припомни и да го осъзнае. И божествеността му вече става факт. Оказа се, че и да може да се гледа на човека като на венец, ще да е трънен. А Божествеността наистина я има в него, но по-скоро е погребана. Зазидана в него. И може да бъде освободена. Но затворът трябва да бъде разрушен. А той може и да не иска да бъде разрушен. Не се бях замисляла какво му е на затвора, когато го разрушават. Наложи ми се да се замисля.
Учеха ме, че тайната на човешкото щастие е в това, да отстояваш себе си. Да желаеш силно, да мечтаеш, да се стремиш и т.н. - ще получиш жадуваното и ще бъдеш щастлив. Учеха ме на чудни начини за сбъдване на желанията. И те се сбъдваха. Но не ми казаха, че сбъднатите желания вървят със сметки, които са по-големи от възможностите ми за плащане. А отстояването на себе си има смисъл, ако познавам себе си, та зная какво да отстоявам. Оказа се, че не познавам себе си. И отстоявам, но не това.

Учеха ме ... А сега се разделям с всичко научено. По пътя към себе си то не ми трябва.