автор: kasiana

(Из „Преди да ме клъвне петелът”)

          Всички спомени от ситното ми детство са летни. Освен един… Не броя несполучилия ми опит да подложа на тест умствения потенциал на устата комшийка баба Шайковица, която не само че не знаеше любимата ми приказка, ами развали хубавата седянка у дома. Но за това в „Бланка Форт”…

          Думата ми е за Сурваки на първи януари 1951 година, няколко месеца преди да се преместим да живеем в Русе.
          Предния ден сняг валя обилно и превърна къщите и дървесата в дефилето на Черни Лом в бяла приказка. Сякаш не снежинки, а малки ангелчета плавно се спускаха от небето…
          Дядо препусна с шейната до Драганка – скалиста местност, недалеч от нашата махала Крушево, където на воля растяха дрянови и лескови дръвчета. Върна се целият отрупан със сняг, но с няколко напъпили дрянови клонки – три за суровачки (за мен, кака и леля, която още беше ученичка), една за баницата с късмети, една – за пукане в огнището (ако пъпката, която си хвърлил в жарта, подскочи високо – на здраве и късмет ще е през Новата година). Останалите клонки бяха за украса вместо елха…
          Баба и мама се захванаха с приготвянето на новогодишните ястия, татко, заедно с други млади комшии грабнаха лопатите да разчистят снега от пътя, а дядо наглеждаше овцете в яслите, защото няколко от тях скоро трябваше да се обагнят…
          Ние с кака и леля нижехме герданчета с пуканки и сушенки(от ябълки, круши, кайсии, сливи и дренки) и украсявахме суровачките си. След това леля ни препита за стихчетата, с които щяхме да благославяме на другата сутрин родини и близки от махалата и селото.
          Не си спомням да е ставало дума за Дядо Мраз, но след вечеря, след оживлението около баницата с късмети и веселието с пукането на дряновите пъпки, всички си целунахме ръце, поискахме си прошка и взаимно си пожелахме здраве през Новата година. След това баба строи мен, кака и леля, като на сцена, и една след друга се изредихме да пеем и рецитираме, за което получихме подаръци, аз - Палячо, кака - ботушки, а леля – книжка.
          Скоро трите се оттеглихме в детската стая да се порадваме на подаръците си. Не знам какво ми щукна в ума, който след два месеца щеше да навърши три години, но реших да разпоря Палячото, за да видя какво има вътре в него. Дисекцията извърших с една губерка, с която старателно се опитвах да разнищя тънкия шев на коремчето на новата си играчка. След няколко точни попадения на губерката шевът се разтвори и отвътре се изсипа жълта слама… Слисах се при мисълта, че и аз навярно имам слама в коремчето си и без да искам се боднах с иглата. Дали от болката, или от неочакваното откритие, се разхълцах… Кака и леля ме накачулиха и като разбраха защо лея сълзи, прихнаха да се смеят. Леля извади учебник с картинки, показа ми една от тях, на която беше нарисувано вътрешното устройство на човешкото тяло и започна да ми обяснява кое какво е… Докато траеше първият ми урок по анатомия на човека, кака вече беше ме наковладила на мама и татко, че съм разпорила подаръка си. Очаквах да ми се скарат, но татко ме погали по главата и през смях рече: „Ами, може пък докторка да стане детето.”
          Мама проми със силна ракия боднатото пръстче на „докторката” и ни сложи с кака да спим…

          На сутринта тя ни облече топлите кожухчета, които свяко Тодор беше ни ушил, кака си обу новите ботушки, аз – чепичките, сложихме си червените ушати шапки, с които приличахме на големи котенца без мустаци, грабнахме суровачките и излязохме на двора да чакаме мама да се наконти. Леля вече бе тръгнала с нейни връстнички да суровака родата.
          На кака ù хрумна, докато чакаме мама, да суровакаме и Караман за здраве.
          Караман беше красиво, едро, сиво-синкаво на цвят куче – близнак по рождение на кака, поради което тя си го обичаше като човешко същество.
          Наближихме колибката му, пред която той се задяваше с едно наперено шарено петле… И тъкмо кака леко замахна със суровакницата и започна да благославя Караман, когато отнякъде изскочи непознато черно куче. То се нахвърли срещу сурвакарката и задърпа суровакницата от ръчичката ù. Кака му се опъна, черното куче скочи с ръмжене към нея, но в същия миг Караман се метна отгоре му и го сдави, след което двете кучета се затъркаляха по склона към заскрежените край Лома върби…
          Кака не беше си сложила ръкавичките и при дърпането на суровачката от чуждото куче, дряновата клонка бе ожулила нежната кожа на дланта ù, откъдето избликнаха няколко капки кръв…
          Кака писна. Тя, която от нищо не се стряскаше, която бе тарторка на момичетата и момчетата в махалата, пищеше винаги, когато видеше собствената си кръв.
          Мама, баба и татко дотърчаха при нас, стреснати от писъка ù. От обора излезе и дядо, който държеше до гърдите си малко бяло агънце.
          - На Рогуша е – каза той доволен – Да ни е честито първото агне…
После се наведе към кака и я попита какво се е случило. Мама вече бе почистила и превързала ръчичката на кака и тя, като не виждаше вече кръвта си, заразказва как ù хрумнало да суровака Караман за здраве, ама някакъв Черньо, някакво чуждо куче и попречило… В това време дотърча Караман и весело заподскача между нас…
          - Тогава нека първото агънце да е на Гането – рече дядо – хем за Нова година, хем за седми януари, когато ще отпразнуваме рождения ù ден.
          Тръгнахме да суровакаме роднините. Около два часа ги благославяхме и събирахме лакомства в малките си торбички…
          Върнахме се развеселени и поруменели вкъщи и седнахме да обядваме топли гозби около кръглата софра…

          Кака отиде да се любува на новия си подарък – бялото агънце…
          А аз – гушната в благоуханната топла гръд на мама, лека-полека заспивах. Пръстчетата на едната ми ръчичка, както винаги, си играеха с дългите извити черни мигли на мама, през които знаех, че ме наблюдават две красиви, дълбоки, кестеняви очи… И продължавах наум да си тананикам сурвакарска песничка… И някак, не знам как, вмъкнах и две стихчета от мен:

          Сурва, весела година!
          Караман е юначина
          в нашата дружина…

          Бялата домашна котка с трите си котенца предеше своята приказка върху кръгло сламено рогозле до джамала и ме унасяше в сън, който завинаги щеше да запише върху чудната лента на паметта ми спомена за суровакането на Караман…
          За да го разкажа днес на вас, скъпи деца и приятели…

31.12.2010 г.