автор: gfstoilov

Виелицата променяше образа на полето и хвърляше върху гората плътни облаци от снежен прах. Въздухът натежаваше като снега, падал целият ден, но сега вече не се знаеше дали вали или само вятъра го развява.
Беше студено. Убиствено и смразяващо, както само свирепата зима може да бъде. Северният вятър пронизваше и смразяваше всяка мисъл. А мислите на всяко същество са как да намери заслонено кътче, в което да се скрие от вятъра.
Вълкът бродеше с изпъната накъм поривите глава. Козината му бе побеляла от безбройните забити в нея стрелички скреж, а очите, макар и присвити, сълзяха от жадните пръсти на ледените ръце, дълбаещи стръвно в тях.
Вълкът беше скитник, нямаше дом, където да се завърне, а спеше дето го свареше нощта, макар че в тази той нямаше да може спи. Заспеше ли, кръвта му би се заледила, студът жадно ще я изпие, затова трябваше да върви и да я стопля. Стискаше зъби и с болка издишваше пронизващия дробовете му въздух и бродеше като призрак из преспите, като блуждаеща сянка сред белотата им.
Умората го натискаше, а гладът подкопаваше опорите на силите му, но той имаше упорито сърце и вярваше, че ще оцелее и в тази продължаваща сякаш безкрайност снежна буря.
Вятъра не спираше да беснее и да разхвърля целият свят в облаците на безумна фортуна. Вълкът залитна от поредния удар, нанесен от коравият леден пестник. Той се отръска и настръхна от гняв. Изръмжа страшно към невидимия си враг, напъна жили и скочи на пряспата, която беше пред него. Изръмжа отново.
Виелицата сякаш се сепна от заканата му, събра ветровете си, отстъпи и започна да утихва. Прахът се уталожи бавно, като подхвърлено було, което отпускаше краищата си, и скоро замря неподвижно. Небето продължи да искри от кристалния прах още няколко мига, но след това звездите грейнаха в него със студената си светлина. Луната величествено изплува от снежният океан - огромна и пълна, но толкова далечна, че лъчите ѝ не можеха да стоплят скитника под нея.
Вълкът спря и вдигна муцуна, лъчите заиграха в скрежни отблясъци по тялото му, а в очите му се отрази двойна луна, към която той зави протяжено. Гласът му отекна в нощта, плъзна се през полето и прониза тъмнината на близката гора. Воят се заблъска между дебелите стъбла на скованите дървета, настръхнали и те с измръзналите си клони, покрити от същия покров скреж, който беше покрил и хищника.
Едва заглъхнал воят, от мрака се чу слаб звук. Вълкът наостри уши. И когато отново се повтори, ясно различи, че е хлип на пленен от студа откъм гората. Безпогрешно улови посоката и се насочи натам. Снижи тялото си както правеше обичайно преди атака. Устните му се повдигнаха, за да открият острите зъби, готови да захапят жертвата. Едрото му тяло се напрегна да нападне, когато чу плачът вече съвсем наблизо.
Видя свитата фигура на нежно създание, обвило със слабите си ръце ствола на млада ела. Беше дъщеря на човеците, смъртни врагове на вълка - жена със снежна премяна, която едва запазваше топлината ѝ. Косите ѝ бяха разпуснати, очите уплашени. Когато видя приближаващия звяр, тя се опита да се изправи. Но студът бе смразил крайниците и остана коленичила. Смъртния страх я потикна да избяга, но след виелицата нямаше сили дори за това. Разбрала, че е обречена, тя заплака безмълвно.
Луната се промъкна между клонаците и блесна в сълзите ѝ, които замръзваха върху бледото лице. Вълкът се изви над ствола на сломено дърво и застана на един скок разстояние от жертвата. Беше гладен, беше изморен, крехкото тяло щеше да го нахрани и да влее сила във вените му. Имаше нужда от него и прие появата като дар от луната, неговата спътничка в скиталчествата му по света.
Той нададе пронизителен вой, който смрази още повече човешката дъщеря и пристъпи бавно, много бавно към нея. Луната я докосна с лъч и обви лицете ѝ в лунно сияние, което грейна като звезда сред мрака. Снегът искреше, а очите ѝ горяха в молба за пощада.
Той беше единак, винаги бил самичък и срещу полето, и гората, и целият останал свят. Никой не го обичаше, всеки се боеше от гладът му и стотици бяха станали негови жертви. Не познаваше милост, но и никога не търсеше такава. Бяха го хапали десетки пъти, беше разкъсвал и той цял живот. Сега нещо го спря да нападне - не искаше да накъсва красивото сияние, което изгря срещу него.
Колебанието му бе уловено от девойката, тя се вгледа в дълбоките му очи и като че откри в тях малко въгленче от топлина. Страхът я напусна, макар студът все още да държеше ръцете ѝ. Тя се усмихна и тихо заговори на звяра.
Каза му, че се е загубила по пътя си и виелицата я е застигнала. Затова се е скрила в гората, но нямала сили да продължи. Колко страшно било, когато зафучало – като че времето започнало да диша от гняв, пък и да знаеше, че то, времето, никакво не издиша, ама така ѝ се сторило.
Изпитваше ужасен студ, дали и вълка усещаше такъв? – попита го тя. И защо и той се е запилял в такова време, а не е някъде на топло? Дали не е изгубил и той своят път към дома си?
Гласът ѝ упояваше - вълкът наклонил глава на една страна стоеше заслушан. Девойката видя и това. Погледна през черната паяжината на клоните към луната, пое дъх и запя една от своите любими песни за онзи заминал надалеч, но незавърнал се никога скитник, който любимата вечно щеше да чака.
Чист като кристал, гласът ѝ се издигна и отлетя накъм звездите. Те я чуха и затрептяха в небесата, пръскайки хиляди отблясъци върху натрупания сняг. Песента се носеше силна и ясна, вятъра виеше някъде далече. Вълкът слушаше и тихичко започна да скимти, като накрая започна да вие с изгубената девойка в нощта.
Когато песента свърши, той се приближи и отърка едрата си глава в нейното тяло. Тя почувства топлината му, прегърна го и зашепна колко малко е оставало за да не замръзне. Вълкът задиша горещо и стопли ръцете на девойката. Тази нощ беше вече късно да скитат, но той нямаше да позволи на студа да отнеме живота ѝ.
Когато луната отново надникна, двамата спяха обвити от зимния сън.