автор: ednaotvas

Не знаем как да спрем вълната.
И усмирява ли се развилнял се океан,
преливащ и кипящ и в двама ни. Солен. Горчив.
И слънчево-необходим. На всякаква цена. Все пак. Желан.

А си е плашещо, стихийно, диво.
Възможно е да разруши и преобърне
неща, които са любими.
Но е силно. Даже прекомерно силно...

Не знаем как да спрем да отброяваме
отделните минути – песъчинки, които губим
и се чувстваме нецели.
Когато сме незаедно. Самотни поотделно.

А си е режещо. Особено когато на Времето
от тортата, отрязваме едва парченце малко.
Дали това го прави толкова услаждащо се.
И ставаме все по-лакоми, и ненаситно алчни...

Не знаем даже как ще бъде
и можем ли се. Има толкова въпроси.
А може отговорите пък да са логично-прости.
Щом всеки по крило от себе си ще вложи.

Предлагам ти небе без дъно.
Дъга след сигурния дъжд, и бурни хали. Гарантирам.
Както и всичко останало, което представлявам.
Безумно, знаеш, те... И аз го знам. Да знам това дори за миг не спирам.