автор: milcho

Тогава летата бяха горещи, а зимите студени и имаше много, много сняг. Снегът даже стигаше чак до под прозореца ни, а ние живеехме на партера – значи натрупваше около най-малко един - един и петдесет!

Нашите грабваха лопати и дървени гребла и разчистваха сутрин криво ляво улицата пред нас. Какви ти там служби за почистване в София. Зимата си беше истинска зима. Останалото свършваха пешеходците и тролеите, които отъпкваха улицата пред нас. Но това беше едва когато пуснаха тролея, т.н. двойка (№2), а преди да пуснат тролеите улицата си беше ей така, не павирана, отъпкана, без кал, но лятно време прашна. Помня когато я павираха – беше страхотно събитие. Докарваха с камиони едни големи витошки павета – не от тия малките фините, павета по които като минават колите не дръмяскат, а едри павета. И ги редяха едни важни хора, които седяха по турски на земята. Сега само тези павета, останаха и те ми напомнят за онова време. Но улицата не е вече тази.

С поставянето на паважа, нямаше къде да си крием кестените. Забравих да ви кажа, по цялата улица и от двете и страни имаше дървата - кестени. Диви кестени. Тях ги посадиха, най-напред. И те за 4-5 години така се прихванаха, и всичко се измени. През май, запалваха своите бели фенери и всичко ставаше празнично. А есента, като узрееха кестените, започваше „сезона на кестените”.. След ваканцията ние се връщахме в класните стаи на ІІ-ра мъжка гимназия, но всеки ден събирахме кестени и ги разпределяхме и криехме на купчинки в разни тайни дупки по улицата и скришни места на околните дворове около дървените огради, за всеки пожарен случай. Това бяха нашите скрити муниции, когато играехме на „стражари и апаши”, но и най-вече, когато се сражавахме с „бандите” от съседните махали и улици. Зер нямаше начин, ако някое непознато хлапе от съседен квартал реши да се шляе по нашата улица или някоя друга „банда” да мине безнаказано. Тогава веднага по тях се изсипваше канонада от кестени и те бързо свиваха платната и напускаха нашата територия. А тя се простираше от Мадарската градинка до Баня „Мадара” и околните улици „Доспат” (или както я наричахме „Гладката”, понеже част от нея беше циментирана и гладка: ) чак до улици „Иван Рилски” и „Пенчо Славейков”. В този квадрат се разиграваше целия наш свят на битки и игри, срещи, заговори, планове и пътешествия по следвоенна София.
Годината беше разделена на сезони, в смисъл на игри. „Сезона на фунийките” беше един от тях. Всеки от нас се беше снабдил с някаква, нещо като тръба-тръбичка - черна, чопната (открадната) от някоя ел. инсталация, а умело свитите фунийки от листа от нашите тетрадки или стари вестници в краен случай, бяха нашите „стрели”! Свиваш фунийката, слагаш я в единия край на тръбата, издуваш бузи и духаш силно! И фунийката излита със страшна скорост и поразява целта. Тогава ти се провикваш „Убит си”!, „Убит си”! и ако улучения е честен или ако има свидетели той напускаше играта. В противния случай се започват спорове, които прерастваха в ръкопашни схватки и истината се решаваше с юмручното право. Но това само в краен случай. Двете „банди” на които привидно сме разделени играят до последния човек. „Убитите” чакат „позорно” да свърши играта и се заканват, после става преразпределение, нови „отбори-банди” и така по цели дни. Когато това ни омръзнеше играехме на други игри. Например на „бибек” на „топчета” – това си беше направо „сезона на топчетата” . На „Да бие - да бие” на „Джилик”е, и разбира се на „мач” или иначе казано футбол и на народна топка (тук вече се включваха по някой път и момичета! – но от по-яките) и още на какво ли не играехме. Събирахме се привечер, или след обяд – след училище на малката уличка „Божидар Митрев” бившата „Стрешер” (сега пак си е „Стрешер”, но аз повече, я помня като „Божидар Митрев”. Ама дядо и баба се си и казваха „Стрешер”. Там са живели за първи път – на ъгъла на „Стрешер” и „Тунжда” в една стая – под наем при дядо Израел и баба Цара – които ги приютили немили недраги в онази студена зима на 28-ма година когато дядо ги довел от село в София и те станали „кореняци” софиянци.

Всички деца от нашата махала в този „квадрант” от улички и малки тухлени къщурки с дървени огради и бараки бяхме едно цяло, но си имаше строга йерархия. Ние малчуганите, седяхме и слушахме, каквото „големите” си приказват и не дай боже някой да се обади. Веднага го плясваха по стриганата глава да си трае. Обсъждаха се важни въпроси. Какво ще играем утре – т.е. на коя игра. Кой от коя „банда” ще бъде, т.е. от кой отбор. Дали да не нападнем тия от „Буката” или от „Лаойш Кошут” – банди от съседни улици понеже били спрели по-оня ден Владо, а и Боби (едни от нашита тартори) като минавали от там и ги били блъскали и им се заканвали и др. Разменяхме си и „криминалета” малки стари брошурки публикувани от преди 9-ти, за Шерлок Холмс, Арсен Люпен, Рокамбол, с които се сдобивахме когато криейки се тарашехме старите мазета и тавани. Слушахме с интерес и обсъжданията касаещи момичетата – кой коя си е избрал за гадже – Олга, Бистра или Ина…
Е, те май не знаеха това, но разпределението и обсъжданията ставаше тъкмо при тия срещи вечер седейки направо на бордюра на улицата и не рядко свършваха с размяна на шамари. Ние обаче тук не се месехме. Това ни се струваше странно, да се караме за момичета, как пък не! Но като му дойде времето и ние разбрахме за какво става дума. Момичетата тогава придобиха власт и над нас и всеки се стараеше да се представи в най-добра светлина пред своето гадже. Ама в 99% или даже в 100% „гаджето” не беше на ясно, за своя обожател. Или поне никой дума не обелваше за това пред „гаджето”. Само си въобразявахме това-онова :)

* * *

Ама защо ли ви разправям тия неща за сезоните и то точно пред Нова Година… И то сега преди идването на 2011! Ами така, нещо ми щукна рано тази сутрин и… така. А и понеже бях на пазара. На женския пазар ей така и най-вече да погледам и да си поговоря с тоя-оня. Но ми липсва оня, Ереванския открит пазар („Откритий рынок”) на който Ашот ме научи как да пазарувам и да се пазаря. Нашия няма нищо общо с този безкрайно красив източен и див пазар, който днес вече и там го няма. Насядали на земята хора и уж всеки донесъл по нещо да продаде ли? – не! Дошъл е да си поговори с тоя–оня, а ако се случи и да продаде кило-две, ябълки, грозде, хурма(арменски райски ябълки) , или там каквото дал бог в красивата Аракско-Разданска долина… „Йегхел е кяр”!(Берекят весрин!). Накрая, ей така просто, може да ти дари за бадява стоката си, т.е. да ти я подари! - та да го помниш чак до сега. Само защото е разбрал, че си българин, а и да носиш много здраве на Нораир Нурикян, е и на Антраник Паша от Пловдив, който се е бил с турците на страна на българската армия през войните.

Най-странното беше обаче, като чухме едни деца – арменчета да играят на жмичка или гоненица и да се броят. Едното вдигнало пръст сочеше децата едно по-едно и нареждаше:

„Ала, бала ница, „дурска” паница, ой гиди Ванчо, наш капитанчо – Паланчо!”

С отворени уста, останал като гръмнат ги питахме, как така, от къде знаете това, знаете ли какво означава? „Майрик гиди”(майка знае) отговаряха те повдигаха рамене и примигваха: Ес че гидем! (Аз не зная!) Явно, си обяснявахме ние, тази наша „броилка” е дошла от нашите емигранти арменци завърнали се от България след войната в родната Арменската ССР. А нали у нас нашите арменци, казват „Дурска” а не „Турска” на „нашето” арменско по-красиво „киликийско” наречие, което се отличаваше от простонародния еревански диалект, но наложил се като официален език там. А за това накрая - „Паланчо”, което го нямаше у нас, се тиражираха разни версии, коя от коя по неправдоподобни.
Но и зимите и летата в Армения бяха също като през моето детство, студени - с много сняг, а летата горещи, даже много по отколкото у нас лета!

* * *

И си вървя аз из нашия пазар и спирам от сергия на сергия. И ги заговарям. Но те бързат. Интересува ги предимно купуваш или не, и гледат да си пласират стоката. Повечето от нея не е тяхна, а е взета на консигнация… Абе тая дума „консигнация” я научих едва сега, след голямата промяна. Виж за конкуренцията бях чувал от дядо, ми Борис, за неговите бакалийски конкуренти от кооперация „Бачия”, но за това друг път.

И спирам пред един щанд за обувки, мъжки обувки. Това си е стара моя страст – обувките. Спомням си когато дядо ми купи, като завърших 11-ти клас, едни обувки – половинки с подметки от суров каучук! Жълто кафяви – върха бяха! На тях ходех като на пружини! Какво ти ходех - направо летях. И взимам ей така един чифт, черни обувки гладки, елегантни, малко шпиц. Нямам намерение да ги купувам, не съм тръгнал за това, ама ей така. Подавача едно, младо момче се свива от тук, от там, „Баш са ви таман, господине, като излети Ви са!” Хайде да е хайрлия! Но аз се колебая – харесват ми, стават ми, леки ми са, но са много модерни и „шиляви”. Тънки някак си и длъгнести. Много са дълги бе момче, казвам аз. -Ще помислят, че работя в цирка! Той се смее, Няма такова нещо господине, таман за Вас са, нали знаете дългите обувки са реклама за мъжа. Как така казвам? Ами дълги обувки, по-голямо стъпало значи по-голямо мъжко достойнство! (Той друго каза тогава, ама нейсе, останалото на лични – хахаха!) И дамите ще се надяват, господине и ще ви налитат! Прихвам от смях, Я го виж ти тоя гявол – как си хвали стоката, като арменец и ми става мило. Дай ги викам, но после ти ще си виновен, ако не сработи твоята формула. Ще, ще хили се той! А тя формулата, не дай боже да сработи, си мисля! Но съм вече щастлив и радостен отминавам с новата придобивка и след десетина сергии пак спирам при един „дядка”, щърбав и съсухрен продава някакви леки обувки. Не им е времето, но той се върти около тях. Спирам за да завържа разговор и поглеждам ей така, да не го подмина. -Как е наборе, викам, върви ли алъш-вериша? Слаба работа, е резонния му отговор. Е казвам, като се постопли ще потръгне, на тоя студ и сандали…хахаха. Помниш ли, казвам, какви бяха едно време летата, горещи, а зимите студени, ама студ, ти казвам и сняг. Кога беше това, това мърмори той. Ами през петдесетте, казвам в началото. -Тогава , хваля се, връзвахме на тролея отзад шейната с едно въже, когато беше спрял на спирката срещу нас и като тръгваше се пързаляхме чак до следващата спирка - гратис!
-Не си спомням, казва. Не съм бил, роден тогава. Как така, казвам, ти кой си набор? 60-ти набор съм! Не думай, мисля си… А от къде си? От Добруджа съм и казва едно село. Чак тогава виждам ръцете му. Селски, грапави ръце. – Е тогава, ясно, казвам засрамено, няма как да помниш, тия времена и гузно, гузно отминавам. Боже, повече няма да питам никой кой е набор, още повече на пазара.
- Я сипи две кила мандарини, обръщам се към продавач по надолу. Той загребва с паланзата, мери ги и ми подава плика. Бъркам да платя, тук портмоне, там портмоне няма! Облива ме студена пот, и бузите ми пламват. Сега я вапцахме! Кога пък ми го свиха… И се мъча за си спомня всяко мое движение и допир от както платих обувките.
Оставям кутията с новите обувки на земята и започвам щателна проверка във всеки джоб. От долу нагоре и обратно. Опашката, гледа в очакване, а и продавача чака! Сега пак ще има разправия, вайкане, често срещана случка тук на пазара. Откраднали са му парите… Срам, срам… и уплаха за мен и сеир. Изведнъж, чудо! Бъркам в един страничен джоб на якето дето, никога, ама никога не го ползвам и то е там!! Боже казвам си отървах кожата и този път. Така е, както съм си такъв занесен и подавам облекчено парите с треперещи ръце на мандаринаджията. -Ама зачерви божура! Смее се една циганка, която наблизо продава, плетени найлонови чанти, но явно следи отблизо ситуацията. Взимам си обувките и мандарините - стискам портмонето в ръка и отминавам.

Около мен пазара продължава да диша. Хората пазаруват ли пазаруват, зер Коледа е, а и Нова година идва. Шум, подвиквалия, бутаница, кой да продаде, кой да купи, кой нещо да свие. Тарапана! Ашхар! Дуня!
Свят!

Милчо КИРИЛОВ

София, 27.12.2010, 08:36 ЕЕТ