В училище подготвяхме нашия традиционен празник на уменията. Всяка година го правим. Училището се превръща в работилница с многобройни ателиета и всеки отива там, където му е интересно да пробва и покаже майсторлъка си.
Подготовката набираше скорост. Някои тренираха записване и отписване, голяма част, обаче, подготвяха съвестно и задълбочено това, с което ще се представят. Събираха рецепти, подготвяха клипове и анимации, готвеха се за викторини. Учителите събираха награди, материали. В подготовката се включиха и родители. Малко преди празника, след началото на поредния час вървях по празния коридор и се наслаждавах на лекия делови шум създаващ общ фон на спокойна работна атмосфера. Изведнаж иззад една врата изскочиха момче и момиче от втори клас. Очите им хвърляха искрици тайнственост и загадъчност.
- Здравейте!- едновременно поздравиха те. Поздравих ги с усмивка.
- Имаме нужда от вашата помощ!
- О, да, винаги, веднага!
- Направихме добромер! Трябва да ни помогнете да заработи!”
- ?!? И ... как работи?
- Така! Трябва да се отговори на два въпроса: “Какво добро направи днес?” и: “Какво добро ти се случи днес?”
- А... м... - Усмихнатата готовност бавно се свличаше от мен. Зад инак приветливото ми лице умът ми трескаво се препъваше по надрасканите писти на паметта ми: “Какво добро ми се случи? Ама наистина ... Какво? Всъщност ... бях благодарна, че изобщо станах ... че ме има и днес ... че успях да посрещна зората и вътре в себе си, както правя в хубавите дни, че ... два чифта очи отдолу нагоре очакваха ... май не това. Добре, де, как може да ме затруднят такива въпроси?!? Всъщност ... какво е добро. В известен смисъл нищо, което може да ми се случи и което правя, не е добро. Обаче как да кажа такова нещо? От друга страна канализацията още не е запушена, парното днес не тече, няма нашествие от разярени родители, нито пълчища кръвожадни проверяващи... все неща, които несъмнено ме изпълват с благодрност ... обаче ... това не върви. Но не, как можах да забравя! На идване, като вървях към спирката на автобуса. край мен мина с колата си съседът, отвори прозореца, усмихна се и каза:”Здравей! Искаш ли да те откарам донякъде?” Усмихнах се с особената благодарност на пътника, който тъкмо е започнал да се надява в мразовития половин час все пак да дойде автобуса, с който да измине заветните 6 км до последната спирка за 40-на минути. О, съседе, двойни мой спасителю за деня! Да, това вече става! Очите на добротърсачите светнаха радостно, но и с очакване за следващия отговор. А той вече наистина беше съвсем труден. Чувствах, че потъвам в тягостното безвремие на липса на добри дела ... В последния момент се сетих, че днес все пак успях да подредя едно ъгълче в стаята си, за което от няколко месеца все не идваше ред. Дали беше достатъчно добро? Добротърсачите се усмихнаха окуражително и доволни продължиха експедицията си. Прибрах се в кабинета си. Седнах почти с облекчение Ала очите ми с потрес откриха ... на бюрото, точно пред мен, един нов-новеничък, истински ... добромер.
Ами сега?