автор: mamasha

(може би се е случило, може би – не; който иска, нека повярва, че е било)

- Малка моя, време е за сън.
- А приказка? Измисли ли ми приказка?
- Ще ти разкажа за едно за едно сърце от лед...
- От лед ли? Ледените сърца не са ли студени и зли?
- Малка моя, сърцата са различни. Също като хората. Едни са студени и зли, други могат да стоплят с доброта и обич! Слушай сега...
В парка, недалеч от една стара ела, малко момиченце обикаляше около три снежни топки (голяма, средна и малка), поставени една върху друга, оглеждаше ги, накланяше главата си ту наляво, ту надясно.
- Какъв смешен и грозен снежен човек! - рече то и се обърна към майка си, която седеше на близката пейка – Мамо, виж! Хем прилича на снежен човек, хем не е!
Майката вдигна рамене и не каза нищо, само се усмихна.
Ех, ако знаеше момиченцето как го заболя Снежко от тези думи. Той разбираше, че то е право - беше странен, смешен и грозен. И въобще не приличаше на снежен човек. А само до преди няколко дни си бе съвсем истински - с калпаче на главата, с шалче на врата. Имаше си истински морков за нос, и черни очи, и черни копчета на бялата дрешка. Какво, че бяха от въглища? И какво, че ръцете му бяха просто два сухи клона?
Ах, ако можеше да говори! Тогава снежният човек щеше да разкаже на момиченцето, че всяка сутрин, откакто големият сняг започна да затрупва всичко наоколо, едно врабче прехвръкваше от близкото дърво, клъвваше няколко парченца морков от носа му и после отлиташе нанякъде по свойте си врабчовски работи. Врабченцето го поздравяваше всеки път с “Чирик-чирик!”. Сигурно му казваше “Добро утро!” и му благодареше за храната. А на Снежко му ставаше радостно. Той така и не забеляза как ден след ден морковът-нос се скъсяваше, докато накрая остана само късчето, забито в снежното му лице.
Щеше да му разкаже и за босоногото, на което подари калпачето и шалчето. Помоли вятъра да ги отнесе до елата, където се беше сгушило на завет. Дори не помисли за себе си. Той беше Снежко, зимата беше неговата стихия. А босоногото, слабичко, дребничко, трепереше от студ, само по ризка и сандали. Шалчето и калпачето нямаше да го стоплят кой знае колко. Но все пак бяха по-добре от нищо.
Когато вятърът ги остави под дървото, детето дълго се оглежда, преди да ги грабне и да хукне с тях през парка. Дори “Благодаря” не каза. Но белодрешкото не се обиди. Не заради благодарност беше направил добринката.
Снежният човек можеше да разкаже още и за бездомника, който нощуваше на същата тая пейка, на която сега седеше майката на момиченцето. Понякога нощем той идваше и отчопляше по някоя бучка въглища от дрехата му, откършваше съчки от клоните-ръце и си запалваше огън като правеше завет със старото си кърпено палто. После протягаше посинелите си от студ пръсти към крехките му пламъчета. В светлината им Снежко съзираше лицето му – брадясало, уморено, угрижено. Какво ли му се бе случило? Защо ли си нямаше дом, където да е светло и топло? Защо ли си нямаше близки, които да го обичат? Снежко не знаеше. Но забелязваше стаилата се в очите му тъга.
Онази нощ бездомникът отчопли и последните две бучки въглища – тези, които служеха за очи на снежния човек. И отогава той не можеше да вижда. Идвал ли беше отново скитникът или не, не знаеше. А кога е ден и кога - нощ, разбираше само по стъпките на хората, разхождащи се в парка.
Снежко не съжаляваше, че бе загубил всичко, което имаше. Беше го направил на драго сърце. Нищо, че сърцето му бе от лед. Бе топло и любящо сърце. Тъгуваше само за едно - искаше му се да може да види Дядо Коледа. Старата ела често говореше за него – как все се отбивал да почине за малко край нея в коледната нощ. Така се бе надявало снежното човече да зърне добрия старец.
Потънало в мислите си, то не усети как момиченцето и майка му си тръгнаха, как постепенно денят си отиде и притъмня. И как бавно и тържествено в парка слезе рождественската нощ.
А на другия ден... О, на другия ден, малка моя, вместо трите странни снежни топки, в парка до елата стоеше истински снежен човек.
И ако случайните минувачи се заслушаха, може би щяха да чуят как тя шепнеше на вятъра, че един белобрад старец бе минал оттук тази нощ и бе оставил на човечето топло калпаче и шалче. Сложил му беше и нови очички, и голям оранжев морков за нос.
- Дали е бил Дядо Коледа?
- Не зная, малката ми. Елата мълчи за това. Но ти вярвай, че бил той. И че се е сбъднала мечтата на Снежко. Защо не? Нали по Коледа стават всякакви добри чудеса.


Снежен човек