автор: Manuelitta_calle

Обичам всичко в теб по подразбиране.
Желая всичко в тебе без любов...
Умирам с всяко твое преоткриване
и пак възкръсвам с образа ти нов.

Премислям всяко твое смешно действие
и смисъл ту откривам, ту пък не.
Планираш всяко следващо бездействие,
жонглираш вещо с моето сърце...

И знам, че нелогична, непорядъчна
е всяка мисъл, що за теб мълви...
Безсрамна, неразумна и упадъчна-
в такава ме превърна само ти!

И като зайче в лабиринта приказен
на коравосърдечен биолог
препускам във галоп и смело питам се,
кога ще свърши страшният урок...

Прочетох го във погледа ти мраморен:
желаеш ме... Ах, моля ти се, спри!
Кръгом и си върви! Отхвърлен, траурен,
а после все за мене си мисли!

Върни се! Не! Отивай си, измамнико!
Целуваш я, а мислиш си за мен...
Целуваш я, целуваш я, безсрамнико,
тъй както ти не ще целунеш мен.

Прегръщаш я, докосваш я, опасно е
да се забърквам в твоите игри...
Но, знаеш ли, и грешно, и прекрасно е
сърцето ти за мене да тупти!