автор: gitchka_gramatikova

Разстояние съм.
От онези, чиято скъсеност
разделя, чиято неизвървяност
раздвоява, а по средата
прогнозата - сгрешена и
неразчетена в
краткотрайните жестове
на облаци-самодейци, апликирали пейзажа
с дъжд насред потопа на вегетиращите истини -
помниш ли,
и в потопа имаше смисъл?
Изкривиха се
огледалата в мен. И ми е трудно,
почти невъзможно
да прекрачвам нощем
/денем съм сомнамбулно разнопосочна/
девствения мир
на неподправената си наивна тишина,
стъпкана от бързи ходила
за из път и
за късмет.
Някога беше усещане за лунност,
а сега е парцалена и обшивката
на крехката ми незавършеност,
в която ще остана
до невъзможие объркана,
до лудост разпокъсана
и присмехулно изпръхнала
мигла,
попаднала в окото
на светофара на празното ти кръстовище.
Оттогава вали само в червено,
а от ъгъла няма кой
да запали ключа
и да пусне светъл лъч
да прониже виолетовата синева.

Неони пазят самотния град
и подстъпите му от търсещи се
от непрегръщане реки.
Разстояние съм. От несбъднатост.

17.12.2010