Снегът вали и се увлича,
играе си на истински живот,
вали безмълвно и обича
човеците от тъжна кал по род.
Но странно, сякаш ни пречиства
небесната и кротка доброта
и вяра в Бога се разлиства,
и виждаме в сърцето си врата.
Снегът отвори или ние,
засрамени от тихия му зов,
решихме пак да се открием
на вечната и праведна любов.
Калта покриват я снежинки,
сърцата ни канбанени звънят,
растем - сърдечните прашинки
във божия, всевиждащ необят.