Не мога да обичам…
Откога
не съм способна даже на това,
в което всички вярват -
любовта!
За нея тайни приказки разказват.
“Ти винаги обичаш.” - всички казват.
Вълнуват се дори тези сърца,
дочакали в живота есента.
Обръщам се назад, а там - любов,
поглеждам настрани - любов, любов…
Спокойна, нервна, нова, остаряла -
извиква тя в душата странен зов,
при който всяка струна затрептява…
но… не извиква песен в мен,
тъга навява.
Един мъдрец е казал:
“Щом са двама, при тях за трети място няма.”
Но знаел ли е този древен мъж
за това, което идва изведнъж
и кара те да тръпнеш и да даваш,
да страдаш и да опознаваш…
и кара те да чувстваш,
че обичаш,
но не един, а двама наведнъж.
И всеки с нежни имена
наричаш,
на всеки имаш да дадеш.
Та ти обичаш!
Но хората ти казват: “Не така!
Това не е прието в любовта.”
Тогава ти на себе си промълвяш:
“Не мога да обичам…”
С течение на времето улягаш
и в теб не трепва вече нито мускул,
щом някой казва ти: ”Обичам…”
Безмерно се напрягаш,
за да усетиш смисъла:
“О-би-чаш?…” Но…
нищо не разбираш
и отпускаш
ръцете си до тяло уморено
и казваш безразлично:
“Нямам време.”
“Защо? Нима забрави що е то любов?”-
отнякъде дочуваш молещ зов.
А пред очите ти
безмислена мъгла…
Свистенето на нечия стрела
те стряска и обръщаш се натам,
отдето е дошла…
А там - подобие на любовта…
Не искаш това.
И после втора, трета…
подобие на любовта, подобие на любовта…
Не искаш това, не искаш това…
Усещаш - чашата прелива…
Пороен дъжд в душата се излива
и всичките ти чувства той отмива.
Заставаш сам на някой кръстопът,
оттам започваш пак да търсиш своя път.