автор: Selianin

1989 г.

В полунощ гостите си отидоха. За час и половина оправиха стаите и къщата потъна в мрак. Петьо, който утре заминаваше войник, пожела да легне при майка си. Искаше да се прегърнат с нея за последно, а бащата - учителят Йончев, остана да спи сам в другата стая.

Дрямката и така нужният на Йончев сън все не идваха и не идваха. Петьо заминаваше, тъй както на времето замина незабравимият Марин - първородният им син. На втората година от службата старшина - школник Марин Йончев се удави в буйните води на една луда река, която при топенето на ледовете беше заляла едно планинско село. Цялото село беше спасено. Само една жена качена на покрива на къщата чакаше Марин да я вземе в надувната лодка, но на него не му беше писано да стигне до нея. Близкият мост се скъса, водата се отприщи и отнесе Марин завинаги. ..Тежка, неописуема и непрежалима беше загубата на семейство Йончеви…

Останали без единствения си син и лишени от възможността да имат второ дете, Йончеви си взеха едно бебенце от дом " Майка и дете " и го кръстиха Петър. Минаха деветнайсет години и ей го на Петьо - здраво, образовано, възпитано момче. Момче - патриот, готово да застане във войнишкия строй, да се закълне и да изпълни всичко, което поиска от него Родината.

Тази вечер двадесет и шестима човека - приятели, близки и роднини се събраха по случай изпращането на Петьо. Хапнаха, пийнаха, повеселиха се и си попяха. Накрая всички си спомниха за Маринчо и ги обхвана мъка. Поплакаха си майката и бащата, но съдбата си беше съдба. Всички се помолиха дано повече никого не сполетява такава трагедия.

Когато изпращаха гостите, една тайфа пияни младежи преминаваше край пътната врата. Един от тях подвикна подигравателно:

- Хей, Петре, утре заминаваш в казармата, а не каниш цялото село, както правят всички…Баща ти е фрашкан с мангизи, ама нали не си негов син, не иска да се охарчва за тебе…- Чу се просташки кикот…

На Йончев му причерня. Идеше му да настигне този тъпанарин и да му извие врата. Едва се стърпя да не направи белята.

Въртеше се Йончев в леглото и се ядосваше все повече и повече. От година на година новобранските вечери в селото ставаха все по-масови, по-пищни и по-пошли. Хората работеха в стопанството и в заводите, отглеждаха животни по домовете, произвеждаха тютюн, домати и картофи на акорд. С две думи родителите, дядовците и бабите имаха доста пари и за да се чуе и запомни през девет села в десетото, че синовете и внуците им отиват войници, се надпреварваха едни през други да правят по-големи и по-скъпи новобрански вечери. Разходите за една такава тупурдия стигаха до хиляда и петстотин лева. За да се посрещнат стотици гости, се заколваха от три до пет овце, разходваха се около трийсет килограма кайма, изпиваха се над петстотин лимонади и над хиляда бири. Ракията, виното, музиката и певиците бяха отделна работа.

Месеци наред младежите бродеха денем и нощем от къща на къща, пиянстваха под опънатите брезентови чардаци, пушеха цигари, дивееха под звуците на чужда музика и гълтаха уроци от по-старите набори по предстоящото изпълнение на най-святото - дълга към Отечеството.

Йончев от години предлагаше и на първия секретар на общинския комитет на партията, и на първия секретар на комсомола, и на председателя на общинския народен съвет, да направят нещо съвместно за пресичане на това трошене на морал и пари, но те не предприемаха нищо, живееха си в окръжния град и никак не ги болеше за тегобите на селата от района. А далеч не всички хора бяха достатъчно заможни, за да правят тези ненужни и скъпи "сватби ". Немалко семейства вземаха заеми и се мъчеха да изпратят "достойно" синовете си в казармата. Насаме те осъждаха тази практика на разорение и безвластие, но не искаха да допуснат момчетата им да се чувстват унижени и пренебрегнати.

Йончев смяташе, че наборниците трябва да работят, да помагат на родителите си и на обществото така, както и през това лято се потруди за последно Петьо. Чудеше се как се стигна чак до там, деца на трудови хора да се срамуват от труда, да бохемстват, да плюскат и фиркат като мамините синчета на бившите богаташи. И още по-лошо - до ушите на Йончев стигаха приказки, че ако съумееш да влезеш под кожата на военноотчетника, можеш да уредиш сина си на по-хубава и по-лека служба. Говореше се, че ако бутнеш някоя и друга десетачка на един отговорен "другар" от потребкопа, ще получиш петстотин лимонади и хиляда бири в това трудно за снабдяването на селото време. Гевезелъците нямаха край, а хората питаха по отечественофронтовските събрания защо с месеци липсват напитки и кайма в селските магазини.

Йончев, жена му и Петьо отдавна си дадоха клетва да не правят голяма новобранска вечер и удържаха на думата си. Нищо че утре ще тръгнат приказки пуснати от глупави съселяни, че били стиснати, че все се делели от хората и тъй нататък. Всяко чудо за три дни - тъй разсъждаваха Йончеви и бяха прави.

Йончев стана от леглото, светна лампата и видя, че минава три часът. Изгаси и пак си легна. Затвори очи и му се привидя един празничен площад…Гърмеше военна духова музика.Напети млади войници един след друг целуваха бойното знаме и произнасяха високо "ЗАКЛЕХ СЕ!" Един от тях беше неговият Петьо.

Колко много искаше учителят Йончев, бащата и гражданинът Йончев, нещо в селото да се преобърне и то да изпраща занапред в армията и флота младежи, от чиито устни знамето-светиня да усеща не дъх на курбан и алкохол, а свещена и чиста преданост към великата идея за Родината, която се изгражда с пот и любов от нашия трудов и трезвен народ.