автор: apostolicia

Най-красивата дума е думата майка. Най-ужасяващата дума е думата рак...Само че могъществото на първата по никакъв начин не променя ужаса от втората.
Чували ли сте думата рак? Придружена с множество обяснения. Че е късно. Че няма смисъл да се оперира, защото самата анестезия ще я убие. Че тези огромни петна в мозъка са разсейки, а огнището е някъде другаде. Но няма смисъл да се търси къде, защото медицината разполага с много ограничени възможности, а изследванията са много тежки и само ще съсипят последните дни от живота ѝ... И я изписват. Отвсякъде. Абдикират от нея. Диагнозата ѝ я превръща в горещ картоф, който никой не иска да държи в ръцете си. Ти - също. Разбира се, полагаш грижи. Къде с любов, къде с отвращение, къде с пренебрежение, защото тя вече е стигнала до етапа, когато няма никаква представа какво говори и какво прави и памперсът става задължителен. Проблемът е, че тя няма представа, че няма представа. Единственото, което със сигурност знае, е, че няма как да е направила инсулт, както ѝ обясняваш, че нещата със сигурност са далеч по-зловещи, но кой знае защо никой не ѝ го съобщава. И става злобна.
Чували ли сте думата рак? Придружена с неизменното: „Радвайте се на последните ѝ дни. Нищо не може да се направи от медицинска гледна точка!” И ти я прибираш вкъщи, разместваш стаята й, уреждаш сестра да й слага „Дексаметазон” три пъти дневно – слава Богу, че е свястно момиче – купуваш купчини с памперси... и чакаш. Първия ден чакаш. Вцепенен. Не можеш да заревеш, както ти се иска, защото тя никак не е глупава и веднага ще се досети, че криеш истината. Иска ти се да се обадиш на някого, но не можеш, защото нямаш сили да овладееш тремора в гласа си, а не искаш да натоварваш хората с твоите трагедии. На втория ден се събуждаш с прозрението, че трябва да потърсиш все пак друго мнение. Сещаш се, че имаш приятел в Егати специалната болница и - щеш-не щеш да товариш хората, обаждаш му се. Веднага ти уреждат Егати специалната консултация с Уау-специалните доктори. Първият клати глава и казва – няма шанс. Безсмислено е, ще умре преди да е достигнала оперционната маса. Вторият ти обяснява все пак какъв е механизма на рака и как се разпространява той. Казва ти, че огнището всъщност не е в мозъка и за да се лекува рака, трябва да се открие от къде тръгва. Да, ама кой пък ще се разправя да търси корена му, на нея ѝ остава има-няма месец, защо да я тормозят със сложни изследвания, още повече, че медицината разполага с толкова ограничени възможности в тази област. Най-добре е да си намерите подходящ хоспис – и даже ти дават адрес. Мили хора! Но в момента ги мразиш!
Баси! Хосписът струва петдесетарка на ден, а баща ти далеч не е мултимилиардер, нито пък си намерил заровено имане, обикновен общински чиновник си – средна заплата, при това не много редовна, стрес, претоварване и върволица недоволни „граждани”, готови да те разкъсат само защото си чиновник. Карай! С историята с хосписа се прощаваш, само в краен случай, когато няма да можеш да понасяш вече крясъците ѝ от болка.
На третия ден пак чакаш. Отново си вцепенен. Правиш нещата автоматично – миене на зъби, къпане – все още ходи сама, само трябва да я придържаш, хранене – научава се полека да се храни с лявата ръка, защото дясната е почти парализирана и слабоподвижна. Което използваш, за да поддържаш у нея илюзията, че е направиа инсулт. Тя познава тази болест от родителите си. Не че се е грижила за тях. За тях се грижи перфектната ти сестра, която живее в друг град и се прави на загрижена, но това е просто маска, за да притъпи бунта ти при всяко миене на насран задник – на деветия ден вече не може да кантролира тази функция и се изпуска средно по два пъти дневно. В същото време непрекъсато пита за перфектната ти сестра и те нарича с името ѝ. Плаче за нея, мъчи се, а сестра ти дорне се обажда, чака ти да ѝ звъннеш по телефона.
На 14-тия ден осъзнаваш, че това е гадно, защото сестра ти все пак идва от другия град, помага ти с каквото може, виждаш, че и тя е изтормозена и вечерта се напиваш и ревеш на рамото ѝ – за първи път.
На петнайстия ден си казваш – добре, де, така ли ще седим и ще чакаме да дойде онази с косата. Та най-после това е майка ни. Ами ако има някаква грешка? Макар че си носил диска със записа от прегледа ѝ на скенер на поне седем доктора, кой от кой по- Уау, и всичките до един са ти казали едно и също – няма шансове – твърде късно.
И ти, докато разсъждаваш върху смисъла, отново се потапяш в най-ужасяващото чакане на света – бездейното чакане на съмъртта...