автор: rudin

По пътека-светлина
ни повежда вечер лунна.
Ти оставаш все така
недостъпна, нецелуната.

Ето, храстите във лед
са почти непроходими.
Дай ръка си, занапред
и сърцето подари ми.

Аз ще свия на венче
с тези клонки ореоли.
Нека времето тече,
нека то да ти говори

как едно добро момче,
любовта неопознало,
по пътеката тъче
топло, лунно наметало.

Че във зимата, пред нас,
под покрова му се топлим
и в сърцата този час
нека пърхат птици-дропли.

По пътека, за ръка,
пак ни води вечер лунна:
ти - принцеса в таз гора,
принцът аз - във сага чудна.