автор: ina_krein

- Чувал ли си поверието из нашия край за трите мории? - Донката погледна питащо фотографа от София.
Мъжът само повдигна рамене и това накара спътникът му да продължи.
- Когато се роди дете, на третата вечер пристигат трите мории – едната е черна, а другата бяла. Пък третата никой не знае каква е.
Сядат над главата на детето и наричат пътя и живота му. Бялата дава светлината на дните му, черната сипва мъката, която ще изтърпи, а третата – третата никой не знае какво казва и какво нарича. Затова е и най-страшна от всички. За нея майките оставят сладкиш или малък подарък, който на сутринта носят на черквата. Ако лошо е нарекла детето, да се опитат да го пречистят. Ама зарече ли те трета мория, и Господ не може да те спаси. Така казват старите хора.
- И ти вярваш на всичко това?- подсмихна се кисело фотографът.
- Вярвам или не вярвам, няма значение – уверено продължи Донката. – Има една баячка от другото село. Кога я викат при някого, понякога казва така: ”Тук има сенка на Оная мория. Нищо не мога ви да помогна.” И става, и си отива.
- Бабини деветини! - махна пренебрежително с ръка чужденецът.
Селянинът смръщи вежди и повече не продължи. Нямаше нужда да обяснява, нито да убеждава другия. Спомен

ите запрепускаха из главата му като диви коне. Колко пъти се питаше какво е нарекла за него Оная мория, третата, че място не можеше да си намери и душата му не нямаше пристан, нито покой. Искаше да избяга от всичко, а не знаеше кой път да хване.
Стигнаха автобусната спирка и спряха под гъстия орех. Бяха пристигнали рано. На пейката наблизо седяха кротко старици. Фотографът се загледа в тях. Мънички, облечени в черно, някак смирени, горди и мълчаливи. Пред всяка стоеше изправена малка найлонова кошничка. От първата се подаваха розови свежи гергини. Втората имаше вместо капак чиния, завита с везана кърпа, а в третата плетена пелена прозираше през дупките. Ръцете на възрастните жени лежаха сключени в скута върху престилките с уморено примирение. Очите им гледаха невиждащо, сякаш пътуваха на крилете на времето.
- Не ти ли приличат на три черни мории? – попита шепнешком фотографът.
Донката се обърна и се запъти към жените. Нещо го бодна, докато вървеше към тях.
-Добро утро! Стрино Ленко, стрино Звездо, стрино Анзо – поздрави ги почтително той.
Жените отговориха тихо и всяка пак потъна в своите мисли.
- Накъде така? - продължи да пита мъжът.
Средната поясни, че се е родило детенце на дъщеря ú в другото село и отиват да го повидят.
- Е, дано има късмет – пожела Донката, опитвайки се да бъде весел, но не успя.
Никоя от жените не се усмихна.
-То късметът по бедните много-много не ходи, но някогаш вземе, че се излъже. Нека е живо и здраво, пък може и късмет да намери – каза замислено първата.
- По-важно е колкото и да се мъчи душата, накрая да стигне до верния път и да си запази сърцето – отрони светло втората.
Третата нищо не каза, а се прекръсти бавно.
- Господ да бди над детето, и пресветата Дева Мария.
Тръпки побиха и фотографа, и селянина. А стариците пак замълчаха и се загледаха в тополите покрай пътя, сякаш там се криеше тайната за бъдещата съдба на детето.
Софиянецът извади фотоапарата и им направи няколко снимки.
- Ще ги изпратя по Донката след няколко дни – поясни той и се вгледа в лицето на третата.
- Хубаво, благодарим ти – отговори замислено тя. – Като направиш добро, може добро да се върне – и леко се усмихна.
Автобусът се показа иззад завоя. Жените в черно се надигнаха бавно и тръгнаха към превозното средство. Донката пое с тях и помогна на трите да се качат. Преди да се затвори вратата, третата се обърна и му подхвърли през рамо:
- Местото ти не е тука. Търси си късмета у София.
Когато фотографът се прибра у дома, жена му го посрещна с радостни хълцания:
- Снахата очаква бебе! Най-после терапията успя.
На третата вечер след раждането на малкия, Донката и софиянецът подредиха заедно маса около главата на спящия младенец с подаръци за трите мории. И двамата, незнайно защо, си спомниха жените от спирката. За едната оставиха свежи цветя, за другата точена баница, а за третата икона на Света Богородица.
Двамата излязоха от стаята и се погледнаха мълчаливо. Фотографът извади снимка иззад паспорта си и се загледа в нея. От хартията го гледаха мъдро трите старици в черно.
Имам същата снимка в паспорта си и понякога дълго се вглеждам в лицата, за да намеря отговор на онези въпроси, които ми мъчат душата. Защото бебето, посетили трите мории тогава, съм аз.


* Разказът е отличен с Трета награда в раздел Проза на Националния литературен конкурс за учители „Васил Карагьозов”- гр. Ямбол през ноември 2010г.