автор: ivliter

Там под върбите, живее тихия си живот реката. Ромонът на бързите й води унася деня в дрямка. Изпод приведените клони на върбите се плиска весел девичи смях и се смесва с гласа на бързеите. Цялата лъка прозвънва под бистрия извор на смеха.
Развеселено, доброто старо слънце гали с дъха си всяка тревичка и всяко листенце. Цветята зажумяват от силната му светлина, а полуделите от упойващите аромати пчели жужат, изпълнявайки своята нова слън­чева симфония.
По облите бели камъни внимателно пристъпват мо­мичета. Разветите им от топлия ветрец поли, откриват белотата на краката им. Те газят, смеят се и пеят. Вод­ни пръски щедро пилеят слънчевото злато. Един любо­питен облак се надвесва над водата, влюбен в отраже­нието си или в смеха на тези весели русалки. Дори и жабите не издържат в този песенно-музикален миг и надуват дрезгавите тромпети на гласовете си в ракитака.
Водата тече, тръпнеща и бляскава, отмива всичко – и цветове, и шумове, и звуци; отмива пролетните аро­мати, девичия смях, разпилян под старите върби, но младостта, но младостта не може да отмие.