автор: shefkata

Трябваше да те оставя,
на сърцето забраних да те обича,
наложи се да те забравя
и всичко в мен да те отрича.

Послужих си дори с измама,
душата ти изпълних със тревога.
Да съм силна трябваше за двама
ти не успя - дали пък аз ще мога ?!

Да съм горда, още да не плача,
да не пророня даже и сълзица...
Аз трябваше да съм палача
на пламналата в нас искрица.

Зад сто врати да се заключа,
да пренастроя паметта ни,
в небитието да изхвърля ключа,
за да е чиста съвестта ни.

Забързах устремена към вратата
с едничка цел и мисъл "замини",
ала замръзна, подкосиха се краката
от твойта тихо "остани" !