автор: dimitech

Да, съгласна съм. Достатъчно привлекателен си (все още) за да се съглася.
Нищо, че косата ти е оредяла, че присвиваш очи и протягаш текста по-далечко от теб, когато четеш нещо. Ще те целувам и ще галя небръснатите ти бузи по контурите на бръчиците под очите и изпъкналите скули. Знам, че си много зает и че нямаш много време – работата те притиска, шефа ти те нервира с тъпите си задачки и разбира се че ще изслушам всичките ти оплаквания – та нали за това са жените, като мен. Разбирам, че тя отдавна не ти обръща внимание – децата ви са по-важни, отколкото каквото и да е твое. Е – жалко, че нямаш кой знае колко време за мен, но ще се примиря. Претупаните ти ласки са по-добре отколкото никакви; Да, разбирам, че трябва да се прибираш. Няма значение – ще посрещна вечерта сама. Както и осми март. Както и коледа. Както и нова година. И многото следващи нови години. Ще си стоя сама на празниците, докато ти си с тях – все пак те са твоето семейство. Ще пропусна баналните подмени на памперси, коледни тържества в детската градина, първото паднало зъбче, няма да се снимаме при професионален фотограф за нов календар…Все така сама ще си подменям изгорелите електрически крушки; ще изхвърлям собствените си фасове с филтри нацапани с червило от терасата. Не пуша в боксониерата – и без това е достатъчно оскъдно обзаведена та и за ремонти да мисля…не, че последния не го направих сама и още изплащам втория заем след оня първия за покупката и. Всъщност моето основно занимание е да те чакам. Да те чакам да звъннеш и да ми поднесеш поредния комплимент за новата пъстра рокля – или колко добре съм изглеждала във фалшивото дантелено бельо, което ми подари. Да, усеща се разликата между истинската коприна и китайската изкуствена, но все пак беше жест…знам, че си скрил ‘премията’ и си отделил аст от нея за мен.Чакам. Чакам деня в който ще почукаш на вратата ми и ще ми кажеш ‘напуснах ги’, макар да знам, че никога няма да дойде. Чакам да стане пет и половина и да се прибера…да полегна и да си вдигна подпухналите крака на възглавницата. Харесваш ме на високите токове, но е убийство да препускам на тях цял ден от кабинет в кабинет…Да, и аз забелязвам, че формите ми се променят и че годините не спират своя неумолим ход – и че тия закачливи бръчици около очите когато се смея се забелязват вече и дори да съм тъжна, и дори да не изразявам нищо с лицето си…и че корените на косата ми стават все по-бели, но аз чакам. Чакам те да вкараш ключа в ключалаката и да съблечеш палтото си…Чакам да свършат рекламите, за да почне отново безмисления сериал – но ако го изключа ще чувам само тропането от копитата на тинейджъра от горния етаж; Всъщност и аз не знам защо те чакам – по навик – чакам, чакам, чакам…Така и ще си отчакам следващия ремонт. Ще си купя по-евтини тапети и ще изкарам от мазето малката стълбичка и кофата за лепило…уф, забравих, че ги откраднаха една вечер, докато те чаках. Нищо – ще взема от някой колега стълба и кофа…ей така – чакайки те ще измия двете чаши (другата е твоята) ще налея едната с водка и ще отпия голяма глътка за твое и мое здраве…Ей така – някой ден някой ще започна ремонта…останаха ми 14 месеца да дозиплатя предишния ремонт и заплата ми скача – охоооо! Тебе май пак те няма – сигурно е изникнала поредната родителска среща или нещо кой знае какво…нищо – аз ще си те почакам още малко. Не остана много от водката, ама аз и без това не пия по много…ще ми стигне да заспя без да мисля за теб и за всичкото това чакане…само малко ще полегна на дивана пред телевизора … чудя се дали да ида до балкона и да запаля още една цигара, но не ми се стои права…лежа и се чудя колко ли бих ревнувала, ако живееше с мен и закъсняваше вечер ‘оперативка’, ‘имах нещо за довършване’, ‘шефа ни събра след работа’ или събото-неделните ‘комадировка’, ‘ремонт в офиса…’, ‘обучение’…Унасям се…толкова ми се иска да задремя на дивана и някой да ме завие с одеяло…тихо, стъпвайки на пръсти за да не ме събуди…а как бих те завивала аз! Как бих те завивала…