автор: dedenze

Бяхме приятели от студентските си години. Работехме в престижни институти до избухване на демокрацията. Той беше единствено дете на добри, високо образовани родители. Английската гимназия му даваше големи, езикови предимства в електрониката . Баща му владееше няколко езика и дълги години беше работил в Сирия, Ливан като търговски представител.
Беше осигурен напълно, основно пазаруваше от Кореком и имаше висок, непостижим за мен стандарт. Караше бял мерцедес, мадамите се лепяха и правеха самочувствието му ненадминато. Казва се Васил Плугчиев и искам да разкажа за него. Та всяко хубаво нещо си има край. Баща му се пенсионира, дойдоха промените и така се озова на сергия в пазар Ситняково. Продаваше алкохол и цигари, приемаше тази работа като падение и често целият свят му беше крив. Все пак уискито и Малборото беше осигурено. Често си ходехме на гости, особено когато социалната ни стратификация, започна да се изравнява. Съпругата му беше адвокат и понякога ползувах нейните услуги, срещу заплащане разбира се.

Един ден ми поиска голяма сума, във валута за няколко дни. Бях шеф на фирма, изтеглих служебни пари и помогнах на приятел. Дните станаха месеци и започнах да се безспокоя. Обадих се на жена му и тогава разбрах, че той дължи пари на много, близки хора. Взема заеми и ги разиграва на рулетка с надеждата, че ще спечели много. Никога не съм вярвал, че умен и интелигентен човек, може да падне в този капан. Имаха самостоятелно ново жилище, купено от родителите, а аз търсех да си купя такова. Честността на жена му, доведе до бързо нотариално прехвърляне. Вложих всичко спестено и оправих фирмените сметки. Възмущението ми беше толкова голямо, че усетих как го губя като приятел. Деянието за мене, имаше чудовищни измерения. Почти го бях отписал от живота си, когато веднъж се появи разплакан и ми каза думите на баща си:
- Ако аз съм на твое място, ще си сложа край на живота! – колко ли е струвало на стария Плугчиев да ги изрече не знам. Той беше изключителен човек, наказан за десетките добрини в живота си с подобен син. Не му даде никакви пари и всичко прехвърли на внуците. Дано още е жив и здрав.

Състраданието, често е лош съветник. Така взех Васил на работа при мен, с честен труд да върне поне част от заемите. Не, че фирмените ми дела вървяха, просто исках да има още един шанс, в името на старото приятелство. Новото разочарование не закъсня. Използува случай, че съм в отпуск и уж фактурира, несъществуваща стока за 8000 долара. Отново ги беше дал за хазарт, въпреки тържествените обещания, че няма да играе повече. Уволних го веднага и окончателно го изгубих като приятел и човек. От тогава минаха 15 години. Пенсионирах се по болест, фирмата фалира, парите не стигат за нищо. Лошото е, че той няма и намерение да върне дължимата сума, да оставим лихвите. Преди години го срещам, изпит от алкохол и цигари, почернял със зачервени очи. Смее се безгрижно и ми вика:
- Сега трябва много да се грижиш за мен, длъжник съм ти.
Често съм си мислил да търся възмездие, да го накажа по някакъв начин. Да го принудя да върне парите. Знам, че всичко ще бъде за сметка на семейството и децата му. Нямам сили и морал да го направя. Не мога и не искам да раздавам правосъдие. Оправям се някак и с 2 и с 200. Само дълбоко в душата, остава една горчилка, от лошите хора, до които съм се докоснал в този живот. Болката е голяма, особено ако ти я причинят хора, които си ги приемал и мислил за добри приятели.