автор: ivliter

Прииждат моите думи – игриви, забавни, любящи. И влаж­ни, като поглед на майка, която изпраща. Прииждат, като морски прилив със своите шепнещи сини въл­ни под крилатите облаци. Усещам ги, като устни за нежност открехнати, като гърдите напъпили на жена, узряла за голямата своя любов; като вечерната равносметка на залеза в кесията тежка на отлетелия ден.
Те са златистата слама в стърни­ще на лятото, която очаква дъха на вятъра за своето толкова кратко пътуване, колкото кратка е радостта от любовната среща на влюбени.
Виждам в думите жадни души за любов, които страстно пог­леждат към всяка тъмна извивка на тялото – почернели души за любов.
Миг на думи и ехо от думи – хоризонт или бездна кънтяща, през която минава ековитият вик на Вселената. Тиши­ната на думите, като мека коприна, аз усещам как нежно ме гали, как ме завива, с копнеж и очакване. Тишината, която ще стресна с вика си и с поглед ще сепна.
И навярно ще трябва да бъда пророк, за да открия голямата истина за света, за живота, за себе си, без топлината на думите?