автор: roza1

Не е сгушено в планинската пазва.
Не го гали по пладне морската пяна.
На открито все спи, завито със спомен.
Детски смях не звъни.От деца няма помен.
Моето малко селце с голямата къща,
пази мойте мечти, към детство ме връща.
Последните старци го напускат щастливи-
порти тежки затварят, почти като живи.
Аз се връщам понякога там и ги чувам
баба, дядо, децата и .. по детски лудувам.
Под лозницата с тях вдигам наздравици
и си спомням на всеки красивите навици.
Дядо пуши поредна цигара, без филтър,
баба меси пресен хляб в делник улисан..
А пък гроздето- своя сок за вино събира
и завира шарата във мен, и завира…
Прекипява на времето гъстото вино -
вкусно , тръпчиво, омайно и силно..
И опива ме споменът благ със човечност..
Точно тук пих вино, вкусих чиста любов
и се учих на вечност...

30.11.2010