автор: jelyaznovski

ІV част

На заранта групата стана рано и по преки пътища, които младежите знаеха, пристигна в селото при изгрев слънце.
Беше страшно. Пожарищата още димяха. Нямаше жива душа. Само в най-бедната колиба под купчина дрипи Зъбан откри полумъртва старица. Всички ликуваха – най-старата жителка, майката на селото, беше оцеляла. Залък от вълшебната питка я върна към живот.
И когато старата жена посъбра сили и заразказва, Горослав разбра много от загадките на своята съдба.
- Всеки хиляда години – започна старицата – добрите сили на гората се въплъщават в момък и девойка и тръгват сред хората, за да създадат ново, по-добро човешко племе. И всеки хиляда години злите сили се опитват да попречат на това. Гората е силна и би могла да прегърне и опази своите деца лесно и успешно. Но нали бъдещите хора трябва да знаят всичко за човешкия свят? Затова момъкът и девойката трябва да са сред хората и да преживеят добрините и лошотиите им. Ти, Горославе, си поредният момък, когото гората изпрати да основе ново, по-добро племе. Отгледаха те старият дървар и неговата съпруга, те са твоите приемни родители. Девойката, твоята жена, отгледах аз… Но не можах да я опазя до идването ти. И все пак, за да я спася от вълчата дружина, аз я превърнах в цвете. Ето го цветето, вълците не му обърнаха внимание, защото не чувстват красотата. Сега аз ще ти кажа вълшебната дума, с която ще върнеш човешкия образ на своята жена. Приближи се…
Горослав подгъна коляно пред старата жена и точно в този миг отнякъде долетя стрела и прониза старицата право в сърцето. Горослав насочи стреломета. Острие порази стрелеца. Но беше късно.
Старицата издъхна. Вълшебната дума угасна на устните й. Само ръката й сочеше към прозореца. Там в груба пръстена саксия цъфтеше невиждано по красота бяло цвете.
- Това цвете ще да е моята невеста… - каза тъжно Горослав. – Но коя ще е думата, с която да й кажа колко я обичам?
Погребаха майката на селото със сълзи и почести. Нямаше човек, на когото старата жена да не беше помогнала – с уменията си да лекува или просто с добра дума.
Вече беше ясно: вълчата армия е главното оръжие на злото, тя беше обезкървена в битката край стария дъб, но не беше унищожена. Убийството на добрата старица го показваше. Трябваше хората да се готвят за нови сблъсъци със злите сили.
Горослав събра младите. Каза им какво мисли да прави и получи горещо одобрение.
Първо огледаха още веднъж селото и околността. Откъм планината платото беше защитено от смъртоносен сипей. През него минаваше една единствена пътека, която знаеха само неколцина. Досами сипея гърмеше водопад. Не беше много висок, но след пада му тръгваше широка пълноводна река, която обикаляше платото от запад и юг : природата го беше защитила от три страни. Уязвим оставаше подстъпът откъм гората, оттук бяха нахлули вълчите дружини. И точно това място трябваше да се укрепи. Но как?
Тогава Горослав се сети за жълъдите. Изпразни джобовете си.
Една гъста дъбова гора би била чудесна преграда пред всеки враг. Единственият недостатък беше, че трябва да се чака гората да порасне и заякне. Момчето се надяваше, че поражението на вълчата армия е сериозно и времето ще стигне.
Раздаде жълъдите. И о, чудо! Още щом попаднаха в пръстта, семената на стария дъб се прихванаха, израснаха силни млади дръвчета, строени едно до друго като непреодолима ограда.
Горослав беше доволен. Но искаше да има пълна сигурност. Имаше идея. Събра младежите и ги отведе обратно на бойното поле. Труповете на вълците бяха изчезнали, но оръжията и броните още стояха. Взеха колкото могат да носят и се прибраха в селото. За три дни пренесоха всичко метално. Още три дни им бяха необходими да заровят с остриетата нагоре мечовете, копията и начелните шипове и така да оградят нивите и градините. Местността стана проходима само през тайните пътеки, известни на младежите от селото. С нагръдниците укрепиха и уголемиха стария бент преди водопада. Получи се страшно оръжие. Всеки, който би дръзнал да нападне селото през реката, щеше да бъде пометен от водите, освободени от бента чрез специално устройство.
Чак тогава Горослав се успокои. Платото беше непревзимаема крепост, селото беше населено с верни хора – сигурно убежище в рискованата му мисия. И се застяга да продължи пътя си.
Вече знаеше нещичко за него. Никой от новите му приятели не беше напущал селището, но от чутото от близки и познати сглобиха реалистичен разказ, който звучеше така: предстои пътуване през планината – кратко, но трудно, пътят свършва в обширна долина, в нея властва голям град, ограден с високи крепостни стени и населен с добри и заможни хора. Разбра също така, че селото на платото винаги е било тясно свързано с града и играе ролята на преден пост в борбата със злите сили. И толкоз.
Горослав и не очакваше лек път. Така че наученото не го притесни. Прегледа грижливо снаряжението си, сложи в торбата малко храна, напълни меха с вода. Затрудни го цветето, но прие, че е нормално най-важното да създава повече трудности от обикновеното. Направи на гърдите си нещо като раница, сложи вътре саксията – така усещаше постоянно цветето. И тръгна.
Изпратиха го със сълзи и пожелания далеч по пътя. Бяха връстници, общите преживявания породиха взаимни добри чувства.