автор: jelyaznovski

ІІІ част

Пътят постепенно се разширяваше, яви се лек наклон, ставаше все по-стръмно. И когато гората се разстъпи и пред очите им се разкри малко плато, ги нападнаха.
По склона се катереха многобройни отряди вълци и чакали. Горослав се огледа за позиция.
- Насам, насам! – чу тихо шумолене.
Викаше го огромен дъб – същият, който беше изобразен на Горославовия щит. Дървото беше толкова голямо и толкова старо, че стеблото му се извиваше в дълбока хралупа, годна да побере цялата група.
Горослав препусна и Белин се прикри в хралупата, сякаш му беше правена по мярка.
Първите нападатели наближиха. Горослав насочи меча и той ги посече начаса. Натегна стреломета, стрелите излитаха със свистене, убиваха и сами заставаха на тетивата. Челюстите на Зъбан изщракаха и два чакала паднаха с прегризани гърла. И колкото повече налитаха нападателите, толкова по-бързо сечеше мечът и стреляше стрелометът.
Горослав погали шлема – огледа навсякъде. Взвод вълци беше тръгнал в обход, за да ги нападне изодзад. Горослав виждаше как се промъкват, насочи меча и ги съсече. Вълците повториха опита си още няколко пъти, но като разбраха, че гърбът на групичката е достатъчно защитен, се отказаха. Заложиха на численото си предимство, налетяха като скакалци да я премажат с цялата си тежест от плът и стомана.
Сражението течеше вече часове. Мечът се беше превърнал във фучащо колело, режеше вълчите шии с ярост и настървение. Стрелометът изпращаше облаци смъртоносни остриета. Горослав с кинжала си помагаше на Зъбан. Вече наближаваше пладне, когато момъкът забеляза огромен вълк, начело на елитен отряд, да се включва в сражението. Очевидно беше важна особа, може би началникът на армията или царят на глутницата. Момчето нагласи стреломета, прицели се и стрелата порази вълка точно между очите.
И тогава стената от налитащи животни се люшна и бавно потегли назад. Стрелометът преследваше отстъпващите редове, сееше смърт, докато вълчата армия се прикри в гората и избяга.
Бойното поле беше страшно. Стотици и хиляди вълци и чакали покриваха земята. Течеше кръв. Димяха огньове.
Горосолав си проби път до военачалника. Свали златния му нагръдник, отвърза златния рог от челото му и с много любов и благодарност ги занесе на Зъбан. Но когато превързваше нагръдника, видя, че от бедрото на кучето течеше кръв – беше ранено. Извади меха и с последната глътка вода проми раната. Тя изчезна, сякаш никога не е съществувала.
И тримата бяха страшно уморени. Но обстановката беше толкова тягостна, че Горослав предпочете да направят още едно усилие, за да стигнат до по-приветливо място и там да си отдъхнат.
Момчето се поклони доземи на стария дъб – без него сражението с вълчата армия щеше да изглежда по друг начин.
- Благодаря ти, благородни дядо! – каза то. – Нека още стотици години семената ти умножават гората!
Горослав беше произнесъл древната горска благословия, която научи от баща си в най-ранно детство. Дъбът зашумя доволно и той долови: “Вземи жълъди! Вземи жълъди…” Горослав напълни джобовете си с шапчестите семена на старото дърво. Беше време да тръгват.
Не бяха изминали и километър, когато усетиха непреодолима жажда. Горослав слезе от коня и поведе групичката по едва видима пътечка надолу към рекичката, която шумеше в ниското.
Пиха дълго и жадно. Момъкът напълни меха. Бяха тръгнали обратно, когато чуха стоновете. Той надникна зад храсталаците и видя навързани и струпани като снопи младежи и девойки. Извади кинжала, разряза въжетата. Младите хора бяха полумъртви от глад и жажда. Глътка вода и залък от майчината питка ги върнаха към живота. Но минаха часове преди да могат да проговорят, притъмня и Горослав реши да нощуват намясто. Запалиха огън, стоплиха се и момчето научи тъжната история на спасените от него хора.
На платото, което бяха съгледали преди битката, имало село. Било голямо и добре защитено, но силата на хората не стигнала пред вълчата армия: хищниците нахлули, подпалили къщите, избили старците и децата, а младите хора незнайно защо повели със себе си. Оставили ги на тази поляна и започнали да се готвят за голямо сражение. Сутринта охраната избягала и младежите разбрали, че вълчата армия е изгубила битката. Чакали смъртта си, когато Горослав ги открил. Те се скупчиха да целуват ръцете на своя спасител, но той деликатно си намери работа, обиколи с кучето близката гора, постави постове и мигновено заспа.