И потъвам бавно аз в забравата на времето,
покрита от избледнели спомени спомени и
С прах от стари мисли,за които никой не иска да се сеща.
Потъвам бавно в забравата на времето,
покрита съм до шията с пренебрежение.
Очите ми не са пълни със сълзи,а с кал.
Няма вече смях звънлив,а само хлипания на един сподавен плач.
И потъваща аз в забравата на времето се питам пак,
защо се доверих,защо поставих си сърцето в чуждите ръце на сляпо.
Защо затворих си очите и исках да повярва,
че помагам ли на човека той няма да го смачка.
И потънала в забравата на времето,
аз вече няма да забравя,че когато подавам ръка на някой.
Той в калта ще ме събори и после за стълба ще ме ползва,
за да спаси егоизма и лицемерието си.
И после от горе ще ми се смее, без ръка да подаде,
а да ми каже, че съм кална и че не иска да се цапа с такива като мене.
А потънала в забравата на времето ще си мисля пак за теб,
че живота кръговрат е и в калта ще паднеш отново ти,
Но ръка няма кой да ти подаде тогава,
защото мен ти потопи в забрава...