Събудих се,
когато времето,
измервано във погледи,
се беше свършило.
Тезгяхът
не ридаеше от празнотата си,
приличаща на делник в сиво.
И всички -
влизащи, излизащи, минаващи
си тръгваха,
отнасяйки със себе си от пустотата му,
която на безценица раздаваха.
Събудих се,
когато мракът,
в дуел с деня,
отмерваше секундите,
в които после няма да ме има.
Фонтаните говореха със тишината си,
представяйки си,
че са водопади,
попаднали в затворите на красотата си.
Студът отдавна е пристанище
на ехото,
погълнато от тежкото мълчание.
Не повярвах в своето събуждане.
Очите ми не виждаха фонтаните -
бяха се превърнали във водопади
и на безценица
раздаваха от топлината си...