автор: cataphractus

На този свят има две марки автомобили:
Mercedes и всички останали.

Дори в най-съвършения пейзаж има черна точка, и Ефимерия не правеше изключение.
За мен, който още в родилното бях запленен от автомобилите (въпреки тоталната си и безпросветна техническа неграмотност), беше и си остава абсурдно как така, аджеба, мъдрите елфи не са смогнали да открият колелото. Предпочитаха да яздят ликорни и да летят върху гърба на дракони, което си има своята прелест – но пишещият хич не разбираше защо по тези чудесни пътища, сливащи се с ландшафта до степен на трудно поносима хармония, не боботят железни скулптури. Дори колесници нямаха. Сега, естествено, отдавна съм стоплил: сред музиката на Ефимерия и трептящият от чистота въздух колите биха били толкова на място, колкото нудист в църква ... но адски ми се искаше да са там.
Посвоему бях доста любопитно дете. Светът извън елфските поляни ми беше не по-малко интересен от самите тях, просто по друг начин. А за най-прекрасни и тайнствени неща в този свят считах автомобилите. И това, държа да отбележа, все още по комунистическо време, когато най-хубавата кола, достъпна за средния гражданин, беше лада седмица – а при цялото ми уважение към руското машиностроене, думите “Лада” и “хубава кола” нямат място в едно изречение. Освен може би ако изречението бъде: “Най-хубавата кола определено не е “Лада”.
Нямаше кой знае какви опции – до седмата си година се бях возил на дядовия “Москвич”, лелината “Жигули”, таксита-лади, една “Шкода” и фиат, който почти по нищо не се различаваше от жигулито. По-късно научих, че возилото на братушките всъщност е лицензен фиат. Единственото, което ми хареса у съветската школа, беше ГАЗ 21 – докато не прочетох, че той пък е краден от американците. Беше си преживяване да видиш точно този модел, защото още тогава “волгите с еленчета” представляваха антика, а конкретната излизаше на светло три пъти годишно, шофирана с изключителна съсредоточеност от брата на баба ми. Лъскавочерна като бръмбар-рогач и с добре поддържан двигател, който напяваше на жаргонен руски, тази лимузина мацна първото трайно леке от моторно масло в психиката ми.
В селцето, където отраснах, колите бяха по-скоро нетипичен транспорт. Виж, превозни средства с животинска тяга, или казано по научному - каруци, имаше в изобилие, следвани от колелета и мотопеди. Благодарение на това и на близката река, въздухът там беше толкова чист, колкото е само на едно друго място, посещавано от мен.
Очарованието ми от автомобилите беше абсолютно и непресъхващо, но истината е, че докато не се преместих в града, мислех за тях само в розови краски. Тръгването на училище ме накара да погледна с други очи на “единствените полезни произведения на изкуството”. За пръв път се сблъсквах с типичните дори за малък град колони от автомобили и съпътстващите ги дефекти на прогреса – при което стана ясно, че елфите са доста по-мъдри, отколкото ми се струваше. Смрадта на гориво как да е, още тогава имах синузит и за износ, но с шума свикнах много трудно. (Единайсет години по-късно, когато вече живеех на най-натоварения булевард в страната, се оказа, че въобще не съм свикнал. Накрая просто не издържах и се преместих.)

Бях на девет, когато личният ми двигател най-после получи запалителната искра, превърнала очарованието в магия. Подобно на всичко, което си струва в живота, и това се случи неочаквано.
Майка ми беше оперна певица и често ходеше на турнета. След приключването им обикновено имаше официални банкети, следвани от неформални събирания на хористите в някой ресторант - далеч от центъра, за да могат да пеят с пълни гърла, когато алкохолът и настроението кажат тежката си дума. Ставаше въпрос именно за такова празненство, на което предложи да ни закара нейният колега господин ... всъщност, тогава все още другарят П.
Другарят П. винаги си е бил интригуващ субект, а по онова време ми беше съвсем необичаен. Работата е там, че имаше външност, свързвана повече с чиновници, нежели с хора на изкуството: дребничък, плешив и с очила, които май не сваляше дори по време на представления. Кристално ясно си спомням как веднъж го гледах в “Кармен” да се тътри по сцената с блеснали лупи, поддържани от сиви рогови рамки - а споменът се дължи на това, че тъкмо бях започнал да нося очила и инстинктивно делях хората на четириоки и двуоки. Та, госп... другарят П. бе така любезен да ни транспортира до избрания ресторант, красиво заведение в периферията на градския парк, и аз нямах нищо против. Свързвайки външността му с чиновническото съсловие, а доходите – с тези на мама, мислех, че ще довтаса с москвич, най-много лада.
Точен като общински служител в края на работното време, в уговорения час П. беше пред къщи, което се разбра от две къси бибиткания. Налага се да му призная, че не се стремеше към показност. На негово място бих изнесъл цяла серенада с клаксона.
Слязох долу преди майка ми и се спрях озадачен. До входа стоеше фабрично нов мерцедес, който сякаш имаше собствена аура – толкова силно блестеше. За да съм напълно коректен ще кажа, че не беше бежов, а пясъчен металик, което ме накара да се влюбя в този цвят. Виждах го за пръв път. А зад волана се почесваше другарят П., който усмихнато ми отвори да вляза.
Трудно е да се опише какво чувствах, но ако се има предвид зодията ми, спокойно мога да кажа, че гледах като в прословутата железница. Нещо подобно би изпитал един венецианец, ако си е поръчал гондола, а идват да го вземат с яхтата “Пелорус” – и сравнението не е преувеличено. Наистина имам око за детайли, а тук и най-малката частичка беше изработена с обич и перфекционизъм, до които ни една руска машина не се е доближила и понастоящем. Колата не изглеждаше сглобена, а изваяна: класическите пропорции, интериорът с дъхава кожа и тънки дървени лайстни, инструментите по таблото ме зашеметиха. Всичко беше такова, каквото трябва, бурмичка повече или по-малко би развалила цялата магия. Тогава нямаше как да зная, че Mercedes 123 ще се превърне в еталон по качество на всички времена, или че ще спечели стотици награди за издръжливост и дизайн, но си мислех, че ако в Ефимерия направят кола, ще е точно такава. Mercedes за мен се превърна в автомобилЪТ, а 123 – в “МерцедесЪТ”. Второто важи и до днес.
Оказа се, че господин другарят П. не бил чиновник, а истински вокален талант. Малката подробност, която не знаех дотогава, бе че е пял години наред във ФРГ – а малката поука, която извлякох, беше да не се влияя от външността на никого. Освен ако не носи индекс 123, разбира се.
След културния шок и естетическия възторг към последния ми предстоеше технологичен ступор: П. отвори вратата на мама като образцов немски кавалер, после се настани на шофьорското място и врътна ключа. Помислих си “Що за излагация, такава кола да не може да запали!”. Все още незапалил, 123 бавно потегли, ускори и се вля в движението, а аз най-накрая схванах – двигателят не се чуваше вътре. Това ме довърши. Имам предвид наистина ме довърши, поради което нищо не помня от купона на операта или как сме се прибрали. Може да е било отново с космическия кораб, тъй като П., един разумен професионалист, не тормозеше гласните си струни с алкохол.

По-късно същата година падна Берлинската стена и настъпи край на социализЪма. Времената станаха доста интересни, а най-интересното за хлапе като мен беше, че държавата бързо се напълни с вносни автомобили- макар повечето да бяха ‘найста употреба. Отначало битуваше мнението, че от немските коли по-хубави няма, и поне до средата на деветдесетте наистина беше така. Моят вкус по отношение на возилата тогава обаче беше окончателно изграден: не признавах ... тоест, не признавам по-висша школа от британската. Няма да изброявам марки, всички ги знаят, само ще спомена, че на практика най-ценните представители от Острова са англо-германски мелези. И в повечето случаи, уви, само парите за проекта са немски.
Кой е любимият ми автомобил ли? Да кажем, Jaguar XJ6 III series, 1979-92, въпреки че всъщност е Mclaren F1 LM. А какво карам? Това е тайна ;)