автор: jelyaznovski

І част

Горослав почувства, че му е някак тясно, когато стана на 16. Не можеше да обясни това усещане, просто му беше тягостно и скучно. Но не каза на родителите си, щадеше ги, страхуваше да не ги обиди и уплаши с нещо, което и на него не му беше достатъчно ясно..
Беше пребродил гората надлъж и на шир, знаеше леговищата на стръвните зверове и пътеките на лошите хора, а когато нахитря и заякна, пазеше от тях кротките и добрите. Майка му го беше научила да чете и пише, но толкоз – нямаше книги, от които да научи повече за света. А в гората рядко влизаха пътници-смелчаци, които да разкажат какво са видели очите и чули ушите им. И така, светът на гората оставаше еднообразен и познат, въпреки огромната си територия. А Горослав беше наедрял, силата му взе да пречи и ако не внимаваше, чупеше инструментите на баща си, когато работеха по сечищата или на двора.
Но най го стягаше сърцето за нещо невиждано– мечтаеше си да го изненада непознатото, сърцето да трепне от добро или лошо, неведомо в горското битие.
Каза всичко това на баща си, чак когато прехвърли 18..Не можеше да трае повече и една вечер, когато се връщаха от сечището, натоварени с по наръч цепеници, Горослав проговори:
- Тате, трябва да ти кажа нещо важно. Искам да попътувам по света, да видя как живеят хората... Не мога повече да остана тук, пораснах. Ще се върна след време да ви отведа и вас с майка при повечето хора.
Баща му спря, свали наръча от раменете си и веднага, учудващо бързо и без съпротива отговори:
- Добре, синко. Щом така си решил. Но хайде да поговорим утре...
Така разговорът продължи на другата сутрин. Горослав нямаше какво да добави, баща му отново не възрази на решението му, а майка му само се разплака. Сякаш очакваше този момент, когато синът ще й целуне ръка и ще тръгне по пътеката пред дома, докато се изгуби между дърветата.
- Ела сега с мен!- каза накрая баща му.
Уж тръгнаха по познати пътища, а по едно време Горослав спря да различава местата и когато баща му посочи една малка могила, вече съвсем се беше загубил.
Старият дървар разтвори храсталака и пред двамата се отвори входът на пещера.
- Влизай!- каза той.
Вътре беше светло и сухо. Навлязоха още- под могилата се криеше голяма кръгла зала. Край стените блестяха воински доспехи.
- Избери си. Каквото ти харесва и подхожда, твое е!- каза баща му и седна на един щит..- Не мога да те пусна гол и бос по света…
Изненадата полека лека напущаше момчето, за да отвори място на възторг и любопитство.
Горослав разгледа десетките ризници, щитове, мечове, лъкове и копия, ботуши и кожени панталони. Всичко беше прекрасно, от най- добрата стомана и от най- здравата кожа. Избра доспехите, на чийто щит летеше орел. Бяха му малки. Подхвана нещо блестящо- имаше слънце на щита, и отново се разочарова. Не му стана. Така обиколи цялата зала. Ту ризницата му стягаше, ту панталоните му бяха къси, ту ботушите му убиваха. Нямаше доспехи за него. Чак в най- отдалечената ниша Горослав намери едно неугледно снаряжение. Изпробва го, беше му точно по мярка. ,
Баща му го огледа внимателно..По оръжията нямаше инкрустации, по дрехите не висяха пискюли, снаряжението беше скромно, но здраво. Вместо лък под колчана със стрели имаше стреломет, а на ефеса на меча личеше сребърна тройка жълъди. Същите жълъди скромно красяха и челника на шлема. А на щита беше изобразен стар, мощен дъб.
- Такъв ти бил късметът,- каза баща му- да не си лъскав…Шегувам се. Чудесен избор. И без да си искал, дъбът с жълъдите напомня за името ти…. А сега да тръгваме.
Горослав свали шпорите от ботушите.
- Нямам кон, нека друг да ги ползва.
- Не бързай, не бързай…- загадъчно каза баща му.
Вместо да се упъти към входа, той натисна една издатина в стената и вратата, която се отвори, ги изведе в красива зелена долина. Беше слънчево и топло. В буйната трева пасеше стадо диви коне.
Но щом Горослав стъпи на поляната, от стадото се отдели прекрасно бяло животно, запрепуска към хората и с весело пръхтене спря пред момчето.
- Видя ли, че не трябва да се бърза!- каза баща му. – Ето ти и кон. И май те хареса от пръв поглед.
Така беше. Сърцето на момчето летеше от щастие. Конят беше бял като сняг, с тънки крака, дълга грива и предани очи. Горослав се влюби в животното в мига, в който го видя.
- Белине мой, брате мой! – промълви той и конят подложи шия за милувка.
Трябваше Горослав да се върне в пещерата. В нишата с доспехите беше видял конска збруя. Нарами я, беше лека и удобна, въпреки стоманените брони на гърдите и хълбоците..Когато излезе, конят зацвили, очакваше го.
- Нека сега ти покажа…- пое збруята баща му.- Гледай внимателно, трябва да пазиш коня като очите си…
Горослав се учуди колко ловко баща му оседла Белин. Сякаш всеки ден го беше правил. И не само това, старият дървар посочваше трудните места, онези връзки и каишчета, които биха наранили коня, ако не се използват правилно и с любов.
Горослав запомни.
Никога не беше яздил, но гореше от нетърпение да се метне на седлото. И го направи. А когато Белин доволно изцвили, почувства такава увереност, сякаш всеки ден от осемнайсетте си години беше прекарал връз конския гръб.
Белин препусна из поляната, спря пред стадото, наклони глава за поклон и в галоп се върна при могилата.
- Е, сега вече имаш всичко необходимо…- каза старият дървар. – Мога да те пусна по широкия свят спокоен. Довиждане и бъди щедър към слабите и справедлив със силните.
Горослав благодари от цялото си сърце. После додаде:
- Подай ръка! Ще те закарам. Искам и мама да ме види. А и да се простя с нея…- и настани баща си зад гърба си
Стигнаха до дома съвсем по светло. Майка му ахна, прегърна коня и го благослови. После влезе в хижата и изнесе кожена торба.
- Сложила съм ти храна за из път и кожен мех за вода. Вътре е и питката, която обичаш. Майчината питка. Да те пази от магии и зли помисли.
И се разрида.
- Слез. Пред майчината питка се стои в поклон или на колене!- каза строго баща му.
Горослав скочи от коня, прегърна слабата женица. Наклони глава пред старците, целуна им ръка. После хвръкна на седлото и препусна без да се обръща.
Така започна новият живот на Горослав, момчето от старата гора.