автор: DeaMortis

Когато отвори очи, навън всичко беше различно. Нямаше ги потрошените сгради, нямаше го резкия, плашещо бумтящ шум от взривове и срутвания. Нямаше го чувството на смазаност. На безнадежност. Нямаше робство. Нямаше самота.
***
Днес е вчера. Вчера е днес.
Часовете се нижат подлудяващо бавно. Непрестанно тиктакащата срелка на големия стенен часовник е сякаш замряла. Като че ли никога не е имало време или и то е замръзнало в някаква разрушителната сила на мъртвия свят пред очите й. Просто една пустиня. Празнина. Без живот. Без пулсиращото стенание на животворността на творението. Просто една мрачна дупка, по- страшна дори и от Ад.
Без болка нищо не може да бъде сътворено. Нищо не може да се роди под тръпнещите ръце на мъкнещия гордо бремето си Различен.
А той, Различният, е като нея. Отломка от миналото безвремие на разваления свят, в който Системата владееше. Същата онази Система, която прекърши героите от романите. От филмите. И всички онези герои, чието име никой не запомни.
Останаха само тя и Различният.
Пред тъмнеещите очи на Нищото, те трябваше само да пожелаят, за да сътворят Новото. Трябваше само да повярват в чудото и то щеше да се случи.
Но днес е вчера. И вчера е днес.
Не.
Днес нищо не може да бъде сътворено. Днес има само празни дупки от разпадналите се призраци на хората, които потъмниха небето.
Днес не ражда творци. Нито борци за свобода. Нито различни.
Защото творците нямаха искрата на творението.
Борците не притежаваха чудото на идеала.
Различните нямаха от какво да се различават.
***
Това се случи много отдавна. Толкова отдавна, че никой не помни кога.
Бог беше още пеленаче.
Вселената беше толкова млада, че имаше нужда от едрата гръд на разпътната си майка, за да оцелява.
Тогава нямаше хора, нито животни. Нито каквото и да било.
Имаше само смърт.
Светът живееше в установеният правилник и Смъртта царуваше над всичко. Само дето... нямаше над какво да царува. Да, Вселената, заедно с евтината си майка, бяха под нейния скиптър, но беше адски безинтересно да се разправя с една проститутка и нейното ревливо отроче.
Тогава Смъртта реши да си роди един Творец, който да й сътвори истинско царство. Който да й даде подчинени, които тя да прибира в разцвета на силите им. За свое собствено удоволствие, не за нещо друго.
Когато тя си роди своя малък Творец, тя беше изправена пред трудната задача да го възпита и отгледа по своите собствени закони.
Резултатът обаче беше плачевен. Онзи изрод, който хората, които вчера величаеха като свой Бог, беше абсолютен нехранимайко. Не признаваше нищо и не слушаше никого. Роден като каприз от безплодието, той самият беше пълен с капризи.
Когато стана на подходяща възраст, за да твори, той създаде Човека, даде му част от своята искра и го пусна да се разхожда из пустинята. После се оттегли при анорексичната си майка да гледа сеир.
Човекът, създаден като каприз, от своя страна също беше изтъкан от капризност. Реши, че ще му е скучно да живее сам и си направи от кал Жена. На Жената и омръзна от само един мъж и си направи втори. После трети, после четвърти. И така се зароди едно цяло човешко потомство от Творци.
Само че на разлигавеният и млад Бог, му стана безинтересно. Затова лиши част от хората от дарбата на творението. Създаде градът и сградите. Създаде цивилизациите и даде на Човека Свободната воля. Благото на изборът.
Само че Човекът, със своята вродена разваленост, превърна избора в шанс и шарлатанство и създаде философията.
Устроил си един малък панаир, Бог се оттегли на небето сред своята сурия безполови да гледа какво се случва долу и да се забавлява. То си беше като да имаш специален вид кабелна телевизия. Само че непредсказуема и безплатна.
Човекът творец, или иначе казано- Сътворецът, обаче, се изнежи. Разлигави се и сградите спряха да са му достатъчни. Затова си построи нови. После създаде Обществото. После създаде Държавата.
Тогава на Бог му се догледа кеч и изнасили майка си, за да роди Войната.
Войната яхна една чисто нова метла, която току що задигна от зад вратата на една заядлива домакиня, и каза на властващите, че една държава не им е достатъчна и че кокошката на съседа е патка. Тогава младият Цар реши, че трябва да получи държава на съседа си и му сряза главата. Сложи лавров венец върху израстъка на раменете си и се нарече император.
Създаде Системата, за да държи в подчинение всички Сътворци и Несътворци.
Тогава се родиха Различните.
***
Лейла вдигна очи към картината на стената. Художникът й беше нарисувал вятъра.
Тя помнеше малката му разхвърляна стаичка с миризма на терпентин и боя. На обърканост и борба. На истина. Помнеше ароматът на евтино кафе, сварено върху олющеното малко котлонче. Помнеше онази безпомощна тъга в погледа му, когато я посрещна и изпрати. Сякаш й казваше: „Бори се, малка моя, бори се. Също като мен ще откриеш, че е безполезно. Ние сме просто един каприз на природата. Ти не си нищо повече от дишащо и чувстващо забавление за Безсмъртието. Дишай, твори, чувствай, бори се! Но не мисли, че има смисъл. О, не, моя малка Лейла, смисъл няма. Никой няма да чуе гласа ти! Никой няма да последва зова ти! Ти си сама, мое малко обезверено и уплашено дете... Никой няма да ти помогне. Никой. Дори и аз.”
Очите се затвориха, за да скрият сълзите и да ги погълнат надълбоко. Стената стана с една идея по- висока.
Откакто се беше върнала от дома на Художника, който нарисува вятъра, тя откри, че единственото, на което можеше да даде думи и израз, беше безверието... и болката. Единствените цветове, които можеше да опише, бяха черните.
Той й върна Искрата на творението и тя отново можеше. Тя отново беше същата Различна.
Очите отново се отвориха. Две зеещи сини дупки. Огромни, колкото две истински Вселени, родени вътре в самата нея.
Ясно помнеше деня, в който написа писмото. Ясно помнеше как беше бегло зърнала една от картините на художника и как беше изпитала неговата болка, сякаш е нейна.
Спомените бързо си проправиха път през обърканата хаотичност на мислите й и създадоха още нещо. Нещо, което доби цвят, топъл и ярък. Незабравимо прилъскаващ и нежен. Нещо, което имаше форма, а не беше само сянка. Нещо, което звучеше истинско и вярно в лъжливия свят на лицемерие и фалш, който създаде недоносения Бог.
Тя посегна към захвърлената на леглото писалка и по белия лист, думите се засипаха като топли, есенни капки дъжд.

***
Лейла се сви на бодлива топла и се свря под масата. Ако някой я беше попитал защо го прави, тя щеше да му каже, че се крие. Но не знаеше от какво се крие. То беше просто Нещо, от което всички като нея се криеха. Нещо вътре в самите тях, безформено и по особен начин хаотично. То ги плашеше до смърт.
Страхът от това нещо, живееше нея откак се помнеше. В продължение на години (или както на нея й се струваше- векове, или може би цяла една отделна Вечност, в която времето течеше не съвсем както трябва) тя се свиваше на бодлива топка и се пъхаше под масата, всеки път, когато по белия лист, изпоцапан с мастилени петна и изписан с разкривен левичарски почерк, беше подредена (в същия онзи хаотичен и безформен вид, в който се проявяваше онова така наречено Нещо) мисълта й. Никой не знаеше защо го прави. Нямаше и да узнае... най- вероятно.
***
„Утрото дойде след поредната безсънна нощ.
(Дали наистина беше утро?...)
Отваряйки очи, единствената мисъл в главата ми беше, че съм жадна. Една адска жажда се разливаше по цялото ми тяло. Жажда, която нищо не можеше да утоли. Беше живяла в мен толкова дълго, че се беше превърнала в моя втора природа, в моя единствена любов, в моя единствена спътница и съдба.
Станах. Разтърсих глава, за да запратя всичко неприятно в някой отдалечен и тъмен ъгъл от главата си, и започнах да се обличам.
(Дали наистина аз бях тази, която...)
Не обичам многоточията. Плашат ме. Всичко незавършено ме плаши. И все пак. Без моите многоточия не мога да живея.
Събрах няколко разпилени по земята усмивки и се върнах към белия лист, който ме чакаше с укорителен поглед на масата. Белите листове са като многоточията. Имат едни такива огромни, разбира се, бели, очи и гледат лошо. Гладно. Укорително. Белият лист е моята карма и вечно наказание. И единствено удовлетворение.
Понякога се хващам за него като за единствена надежда за спасение. Друг път го мразя до болка, осъзнавайки, че е безполезно. Но въпреки това продължава. Нямам нито правото, нито силата да го натиря в миша дупка, където слънце не е изгрявало и очите ми няма да го видят никога повече.
И все пак го обичам.
Излязох. Нуждата от чист въздух и силно кафе надделя пред желанието да си доспя. И да се скрия. Както се крия винаги.
Долу, в долината, хората от ранно утро бяха повлекли мъртвите си нозе по трънливия път до най- близката бакалница, за да утолят ежеминутните си прищевки. Като моята... за чист въздух и кафе.
Толкова отдавна бях живяла отделно от тях, в свой собствен рай странност и особеност, че не ги виждах. За мен те бяха привидения от друг свят, свят, който не е мой. Свят, създаден от някой, който не го е грижа. Свят, оставен да се търкаля с шеметна скорост по една наклонена плоскост, която се изливаше в пределите на... онова Никъде, което усещах всеки път, когато погледнех към Океана. Те нямаха място нито в мислите ми, нито в живота ми.
Когато някой от крайниците или органите ти загние, се премахва оперативно. Ако е жизнено важен, се заменя. Ако не може да се замени, умираш. На онези ходещи мъртъвци в долината им бяха загнили мозъците. Но понеже никой не ги беше премахнал, гангрената се беше разпростряла и беше обхванала и душите им. Тогава Всевластният хирург се беше намесил и беше изрязал нефункционалното. И след него не беше останало нищо. Само красива опаковка от силно желан коледен подарък. И две огромни дупки. Едната за мозък, а другата за нова душа. Само дето нови души не се намираха, нито пък мозъци. Великият творец (хирург) беше решил с достойнство и този проблем. На мястото на душа, беше хвърлил една топка алчност, замезена с щипка алкохолни изпарения, за да забравят, че са мъртви. И това им/му свърши чудесна работа. Животът продължи по старата система. Сеир за гледане имаше, при това в изобилие.
Да не се отклонявам. Слязох, купих си кафе, седнах на една маса в не особено чистото кафене до махленската гимназия и се зазяпах разсеяно. Погледът ми минаваше през механизираните хора, през илюзорните планини, през напуканите улици. Не стигаше доникъде. Може би и не искаше да стигне. Или не му трябваше. Бесцелно се местеше от ефектно изрисуваните голи тела и целуващи се двойки към децата, биещи се с буци пръст и псуващи така, щото десет минути не повтаряха една и съща ругатня. Един човек горе, на тавана на къщата отсреща, мяташе злобно саксии и се хилеше безсмислено. Едва ли и това има значение. Той някога е бил жив. Сега е просто полудял.
Лудостта във всичките й форми искрено ме е очаровала през целия ми съзнателен, а сигурно и през несъзнателния ми живот. Невероятно е как мозъкът има учудващата способност да се предпазва от загниване, отделяйки притежателя си в друга вселена, сред други хора, които го карат да се чувства не толкова сам. Ако някой от добре познатата ни Система (Полиция на мисълта) , не те хване, за да ти пусне малко ток и да гръмне мозъка ти, най- вероятно можеш да се предпазваш от епидемията на Новото време почти през цялото си пребиваване в Квартирата (иначе казано- видния вариант на Божия благословия- нашия свят). Лошото на тока е, че изгаря главни центрове в мозъка ти. После едни мили хора ти слагат ризка, която така ти стяга ръцете, че можеш сам да се прегръщаш. После заповат да те тъпчат с лекарства, докато забравиш и собственото си име и сломят всичката съпротива на горкичкия ти мозък да те предпази от изгниване. Изсъхване? Може и така да се каже.
Това също няма значение. Иска ми се да можех да полудея...”
Тук Лейла се загуби. Думите си объркаха пътищата и се скриха обратно в долапите, от които бяха излезли.
Тя се сви на малка бодлива топка и се мушна под масата. Нещото отново я дебнеше...
***
„За краткия си живот съм установила, че веднъж повлече ли те, няма спасение. Само дето когато го разбрах, вече беше прекалено късно.
Страхувам се от себе си. Страхувам се и от другите, но това едва ли би имало някакво значение за когото и да било. Определено не е от първостепенна важност за историята, която разказвам.
Хората са странна смесица от блестящи искрици гениалност и мърляви дрипи самота.
Там, където е текло, пак ще тече.
Наведох се и вдигнах от земята нещо празно. Беше кутийка.
Малка.
Лъскава.
Красива.
Отгоре със златни букви пишеше- „МОЕТО ДОСТОЙНСТВО”.
Явно някой забързан гражданин в светлия си полет към близката кръчма я беше случайно изпуснал.
Огледах се внимателно, дори се опитах да хвърля един птичи поглед на улицата, за да открия моя несретник, загубил достойнството си. Сред мъглявите лица, не успях да намеря правилното. Все пак... ако му залипва, ще дойде да си го потърси...
(Все едно да чакаш от умрял писмо...)
Прибрах кутийката в джоба си и тръгнах надолу към пазара, където продаваха картините. Бях чула, че някъде там, също така загубен в нищото, имало един художник, който нарисувал вятъра.
Вървях бавно, приведена, скрита в дебелия черен шал и дългото палто. Беше ден някъде в средата на август. Потях се като прасе. Нямах избор. Само черното палто можеше да предпази разсъблечената ми душа от нечестивите погледи на хората- сенки.
(Театърът от сенки винаги ме е очаровал. Всъщност... очарова ме само веднъж. Бях малко дете, изключително малко. Някаква трупа, по някакъв странен начин се озова в родния ми град и изнесе едно представление. Учудващо е колко красота можеш да откриеш в просто една сянка...)
Морето от хора се люлееше като при буря. Интересно. Нямаше дори повей. Въздухът се беше спаружил като изсъхнала краставица и тежеше като цял един свят върху раменете.
(Прекалено ясна препратка към Атлас... би трябвало да си взема поука за следващия път... Или може би не... така и никой няма да прочете това... писание...)
Художникът се познаваше от километри. Той беше... като онези звезди, които дълго, дълго гледаш в някоя мрачна и самотна нощ. Гледаш ги толкова дълго, че очите ти започват да плачат, а душата ти сякаш само за миг успява да докосне повърхността им и после се връща обратно в мизерното тяло на една забравена и недокосната писателка.
Не знам какъв беше Художникът. Вероятно ако не знаехме, че хората имат очи, уши, нос, уста, ръце, крака и прочее физически белези, щяхме да ги виждаме като нещо различно. Жената, която стоеше до кофата и държеше детето, на което беше избола очите тъкмо тази сутрин, призоваваше милостивите хора да помогнат. В онзи измислен свят, в който тя не е жена, може би била парченце изгнила ябълка. Но само парченце.
Онзи, който излизаше колебливо от вратата на кръчмата и се озърташе плахо за сянката на бойната си жена, най- вероятно би бил... кучешка тения. Или нещо подобно.
Художникът... беше слънчоглед. Няма нужда от повече обяснения.
Приближих се бавно. Той не ме видя. А и как би могъл. Аз отдавна не грея...
Очите му бяха сухи, трескави. Помислих си, че сигурно клепачите му са толкова грапави, че спокойно биха могли да издълбаят бразди в това, което трябваше да предпазват.
Омръзна ми от метафори...
Докоснах плахо едната от картините и веднага дръпнах пръстите си. Горяха...
Художникът вдигна глава и спря върху мен трескавите си очи. В онзи момент, за частица от секундата, се почувствах сякаш можех да грея отново...”
***
В тъмнината Тя чуваше само умореното, уплашено дишане на Различния.
Протегна ръка и го докосна.
- Боли ли?
Той не отговори.
Тя долепи дланта си до горящото му чело.
- Трябва да вярваш... отново...
И изведнъж вече нищо нямаше значение.
Не беше важно това, че светът току си беше отишъл и помел със себе си всичко, което те познаваха и обичаха. Нямаше значение, че са сами под тази пустош и онова празно небе. Нямаше значение безкрайната болка, която бяха носили в себе си цяла една вечност.
В мига, в който тя го докосна, пулсиращата рана беше спряла да пулсира. И Различният знаеше, че може да повярва отново...

***
Смъртта размърда загнилия си пръст в закана. Синчето й мазно се хилеше и показваше пожълтелите си зъби.
-Слушай.- изсъска тя назидателно.- Всичко вече е различно. Хората не вярват вече в Теб. Хората... откриха лъжата ни.
Тук гласът на Смъртта се прекърши, доколкото можеше да се прекърши гласът на Смъртта. Но не бива да оставяме незабелязано нейното истинно старание да прекърши гласа си. Та затова... Гласът на Смъртта се прекърши... ТУК.
Богът се изхили, пръскайки около себе си миризма на вино и дъжд от хлебни трохи. Безполовите смело му запригласяха.
Това в някакъв смисъл вбеси достолепната му майчица (мен ако питате, неизлечимо болна от сифилис, най- общо казано в трети стадий), един внушителен мехур на челото й шумно се разпука, обливайки обилно с гной и кръв и Всемогъщият Бог и Ордата му от Безполови. Тя стана, разметна полите на безцветната си, мръсна и струпясала дреха, изпускайки силно смрад на разложение, и се изплю право в чатала на сина си, от което той започна ефектно да гние.
После спокойно излезе от стаята.
***
Лейла вдигна глава. Това, което щеше да напише, нямаше да стигне до никого. Дупката, която се отваряше под краката й всяка сутрин с първите тъмни лъчи на изгряващото слънце, нямаше да я остави на мира.
Тя се взря в Художника.
Той винаги бълнуваше в съня си и викаше името й.
Усмихна се.
Само след миг хората щяха да затъмнят небето.
Тя знаеше.
Знаеше.
- Лейла!
***
Лейла го погледна. Не виждаше лицето му, но знаеше, че е там.
Усещаше умората му под пръстите си.
- Не се страхувай. Всичко ще бъде наред.
Думите се разбъркаха и се загубиха под кънтящия зов за отмъщение.
При Последната жетва Смъртта беше прибрала детето си.
Сега то спеше.
Сънуваше поредният Свят, на който беше калпав господар.
А тя и Художникът се бяха събудили от безкрайните кошмари.
Сега само трябваше да повярват, за да сътворят.
И тя вярваше.
- Аз съм Различният!- гласът прокънтя и препусна с вятъра из дебрите на Нищото.
- Нека бъде Светлина!
И беше.
Тя изохка и закри очите си с ръка.
Прекалено дълго беше виждала само Мрак.