автор: rupel

И най-накрая
залезът потъна в прах.
Увисна планината като грива.

Отпуснал бавен поглед, аз мълчах,
отивах си,
от всичко си отивах.

Понесени на гръб от сухите листа,
звездите тихо ставаха изселници...

Къде е Санчо?
Колко струва верността?
Сменена ли е вятърната мелница?

Невидими реактори замайваха
ума ми с тъмни атомни ядра
и смилаха въздишката на паяка,
оплел ме в своята игра.

Една комета метна златно копие
по моето сърце, обречено на взрив.

И мелницата хлопа, хлопа, хлопа...

Добре, че вятърът е още жив!