автор: liulina

В себе си изяждам хиляди забранени ябълки и съм една илюзия в илюзията.
Част от частта си и плът от плътта си, а в свръх аза е безумието ми. Страх ме е от сенките и от избора ми на плътност. Когато се питам задавам отговори. Толкова съм себе си и си вярвам. Безумно се безпокоя за всичко, което объркано следвам. Допирам се до вече изградени стени от страхове и се вплитам, така е по-лесно. Чудя се, как така всеки въпрос има отговор?
Чудя се с ума си, който иска да вярва, че е сам. Чудя се с ума си, който иска да е уникален.
Чудя се с ума си, който води състезание с глупостта си. Чудя се на образа и подобието си, който обира с егрегора си целия каймак от страхове и заплита възли … и така Адам и Ева, не са вече в Рая … Като в тепсия в, която има милиони еднакви частици от едно и също, но всяка се отблъсква от другата обградена от стена наречена „Аз”. Трудно е да я разбиеш, за това я доизграждаш … Разбирането ми е глухо, то чува само някоя и друга тоналност … то е сляпо, вижда само точно определени перипетии, то срича, и повтаря като кречетало, без да е истинско разбиране. То е част от"Аз". Част от уникалната ми илюзия … част от малката точица, която обградена от стената „Аз”, не вижда колко е назначителна, а небивало възхитена от себе си.