автор: jelyaznovski

Тази приказка се състои от две части.
Главните герои: Делян, Миша и Малък Мишо – гостенчета на село, знаят какво
става във втората част, но нищичко не знаят за първата. Цингето Малък Гъчо – обратно, знае какво става в първата част, но изобщо не се досеща за втората.
Всичко за приказката знае само жъртурът 307, наречен по-късно Връвчо. Но той пък умее да си служи само с думичката „пиюу” и поради това не може да разкаже историята.
Затова историята ще ви разкажа аз- Дяд Желяз.

И така.
Циганинът Гъчо и жена му – дебелата Гъчовица, си бяха харесали един бостан: той хем стоеше поприкрит зад едни храсталаци, хем беше близо до пътя.. Само за обиране.
Стопанинът бай Стамат също си харесваше дините, всеки ден обираше узрялото и го откарваше на пазара. Хубава стока – продаваше се бързо, и бай Стамат се връщаще още по светло да си пази бостана.
Обаче мангалът Гъчо беше опитен и умняга и след неколкодневен размисъл реши проблема. Причака бай Стамат на пазара в понеделник, когато купувачите бяха малко и търговията вървеше бавно, бавно като лятна вада. Увери се, че бай Стамат ще клечи пред дините поне половин ден, и тръгна да си пълни каруцата.
Малък Гъчо също тръгна за дини, но докато баща му се разправяше с коня, му стана скучно, та отскочи до пилешките сергии. Просурна се зад продавачката, бръкна в един кашон и на късмет му се падна жълтур 307. Стисна го за мекото вратле и го пъхна в джоба.
Така и жълтур 307 тръгна за дини.
Гъчовците напълниха каруцата бързо, защото браха наред. Кончето се запъти към пазара в Пловдив унило и мрачно – беше горещо, целият свят дремеше, а то се напъваше. Задрямаха и Гъчовците, само Малък Гъчо будуваше с една сладка мечта – да докопа червения камион от сергията с играчките, да свие една батерия и оха-ха…
Но тъй като камионът се отдалечаваше, а жегата растеше, Малък Гъчо усилено скучаеше. Докато в джоба му не се размърда жълтур 307. Цингето извади пилето, разчисти място върху пода на каруцата и го обърна по гръб. Жълтур 307 помаха с крака, успя да се изправи и търти да се спасява. Къде ти, детето го хвана за левия крак и отново го тушира. Така се бориха двамата, докато 307 слънчаса и се предаде. Тогава и Малък Гъчо се предаде. Намери въженце, върза 307 за крака и заспа. Точно в този момент каруцата навлезе в поредното село и това събитие съвпадна с две неща: Голям Гъчо отвори едно око, убеди се, че посоката е правилна, и отново заспа, а първата част на приказката свърши.
307 начена новата си съдба с едно яко претъркулване през процепа на каруцата. Падна покрай бордюра, малко се поразтърси, но нищо сериозно не му стана и се притаи да му мине уплахата. Началото на втората част на приказката обаче не мина без свидетели. Полета на 307 усети жълтият котарак на дядо Пено, а успешното приземяване забелязаха вече определените за наши главни герои Делян, Миша и Малък Мишо. Тримата току-що бяха изяли по един сладолед и успяха да спечелят спринта към 307. Делян вдигна пилето, а котаракът остана да се облизва на тротоара.
- Я, пиле с връвчица… - каза Малък Мишо.
- Връвчо … - каза Миша.
Така, според сюжета, жълтур 307 се превърна във Връвчо.
И трите деца понесоха късмета си към къщи.
Сложиха Връвчо на дворната маса и се опитаха да развържат въженцето. Не успяха. Оказа се, че умеят да развързват само фльонги, а този възел беше цигански, моряшки или не знам какъв… Така че тримата взеха пилето заедно с въженцето и тръгнаха към кокошарника, дето вчера го скова дядо Мишо и дето вече като стародомци живееха пилетата и патетата, подарък от дядо и баба от пазара в Раковски.
Пуснаха Връвчо през оградата, пилешкият народ се притисна към мрежата: какво беше това животно с дълга и тънка опашка?
Децата погледаха, погледаха, пък им доскуча и отидоха да разкажат на баба и дядо за сладоледа и намереното пиле.
А пилешкият народ продължаваше да проучва Връвчо. Докато изведнъж жълтур 312 се досети:
- Ама това е оня от зеления кашон – пропиюка той.- Само че си идва с храната на крака… Гледай, гледай какъв червей!
- Ами да! – отзова се пилешкият народ.
- Нападай! – изпиюка някой и жълтурите се нахвърлиха върху въженцето.
И понеже те също не знаеха как се развързват цигански възли, замятаха Връвчо насам-натам.
- Помощ! Помощ! – закрещя той, но във врявата никой не го чу.
Въженцето ставаше все по-късо и по-тънко. Острите човчици го оскубваха, накъсваха и поглъщаха, макар че не беше особено вкусно. Докат то изчезна и остана само възелчето. Човчиците обаче не спряха, зачукаха и него и го прокъсаха. Възелчето също изчезна, но от крачето на Връвчо потече кръв.
Пилешкият народ позяпа кръвта, отначало му беше интересна, после разбра, че не става за ядене и се пръсна да търси по-реални неща.
Връвчо се опита да стане, много го заболя и легна примирен.
Тримата стопани на пилешкия народ спаха след обяда, но щом отвориха очи, дотърчаха до кокошарника.
Връвчо лежеше по корем и тихо проплакваше. Делян го взе и децата охнаха. От крачето му капеше кръв. Затичаха към къщи.
Дядо Мишо разгледа пилето, раната беше сериозна.
- Не можем да се справим сами! – каза той. – Трябва да го водим на лекар…
- Хайде, дядо!
Дядо Мишо запали колата, децата напълниха задната седалка, Връвчо се настани в една кутия. Баба Нина също се запъти за някакви покупки и групата потегли към града.
Ветеринарният, бате Милен, дето лекува кучето Зого, прегледа Връвчо много внимателно.
- Няма да остане куц тоя петел! – каза накрая той. – Ще порасне силен като орел. А сега ще го лекуваме.
Сложи лекарство, превърза крачето на Връвчо и го връчи на Миша като най-кротка.
Превръзката приличаше на чорапче, жълто-бяло от лекарството, напомняше варените яйца, с които доскоро се изхранваше пилешкият народ.
- И няма да сваляте превръзката поне два дни – каза бате Милен. – Ако я свалите, петелът ще остане куц…
Отказа да вземе пари на децата и ги изпрати с пожелание да станат големи пилчари.
В селото се върнаха късно. Беше притъмняло. Връвчо вече спеше и децата го оставиха сред заспалите пилета.
Но първата им работа сутринта беше да отърчат до кокошарника.
Пилешкият народ се беше скупчил върху Връвчо, а той едва-едва пискаше за помощ.
Делян го измъкна изпод жълтата купчина.
От крачето на Връвчо отново капеше кръв. Острите човчици бяха изкълвали превръзката, а с нея – и част от нещастното краче.
След половин час дядо Мишо отново изкара колата, децата отново напълниха задната седалка, Връвчо отново се сви в картонената кутия. Баба Нина остана да готви, но им помаха и им пожела:
- Дано пилето остане само куцо…
Колата бипна, Връвчо пиюкна и групата тревожно потегли.
Доктор Милен обаче се оказа голям доктор. Този път сложи на крачето не чорапче, а ботушче. Поръча на децата да не пущат Връвчо в кокошарника. Но не успя да съхрани крачето напълно здраво: Връвчо остана куц.
Жълтурът запази лош спомен от разните там връвчици и въженца, а от името Връвчо не можа да се отърве. Но порасна толкова едър и наперен, че никой от селските петли не може да му се опре на красота, сила и песни.
Децата се прибраха в София, но все звънят да питат как е…