автор: traun

Andante grazioso

Затънал в тежката попиваща слънцето броня, рицарят бавно върви през гората. Стъпките му, тежки и необратими, потъват сигурно навътре в земята. В главата му стисната от шлема се носят рояци от мисли, които виждат това което ще стане повреме и след като убие дракона.
Нежни девойки ще прегръщат твърдата му ризница, ръцете му ще лепнат от пот и целувки, щастливи деца ще пеят пролетни песни.
Изпълнен с решимост, рицарят стиска още по-силно меча си, пръстите му побеляват под стоманените ръкавици, по гърба му се стича струйка нежна пот.

* * *

Скрит в своята пещера, с настръхнали люспи и огнен дъх, драконът чака поредния опит за убийство. Свикнал е на покушенията срещу него, самият той обича да убива, понякога дълго и мъчително, свирейки по писъците на жертвите си като на флейта. Около него в леговището му се търкалят нови и стари кости, ръждясали мечове и страхливи брони. Драконът бавно отпуска глава върху предните си крака и в полумрака на пещерата зъбите му проблясват като надгробни камъни.

* * *

Уморен от преживявания, рицарят спира да си почине в края на една горичка. Сяда на объл камък, търси още пламък в духа си, спомняйки си подскачащите очи на чакащите да ги освободи от чудовището. Сред тях се открояват очите на живеещата в малка къща девойка, която му е дала сърцето си загърнато в бледосияна кърпичка и обещанието да донесе главата на чудовището заради нейните устни. Споменът изпълва гръдният кош на рицаря с още повече решимост, около пъпът му се оформя огнена топка която бавно изпълва корема, потича към крайниците, забучава у ушите и прави меча, бронята и шлема леки като крила.

* * *

Затворен в своя блясък, драконът бавно издишва огнени струи през ноздрите си. Те отъркват стените, стоплят планината и се отразяват в безупречно лакираните му нокти. Загледан над върховете на боровете, които се виждат от входа на пещерата, драконът премигва с жълтите си очи. Веднъж. Посече още веднъж. Между шиповете на главата му нахлуват спомени за отминали битки, парещо месо и трева нашарена с кръв. Мислите му се втурват навътре в пещерата, към най-тайните й извивки, където завити зад една скала го очакват жена му и трите малки дракончета. "Тази вечер ще ви донеса играчки" - мисли си драконът докато нежно лющи засъхналата по люспите си кръв.
Точно в този момент, захранен от своята сила, сенките изхвърлят рицаря, който стоварва внезапния си меч върху главата на дракона и продължава да удря и сече задъхан от страх, надежда и необратимост.
Точно преди да умре, един слънчев лъч попада в очите, клепачите се спускат нежно върху пожълтяващите зеници. Светлината се отразява все по-навътре в едиснвтеното съжаление, че дракончетата ще отраснат сами, без баща, че жена му ще трябва да се свива тежко в пещерата.
Към тавана на пещерата се стрелват струи кръв и облекчение, мечът невярващо издрънчава на пода, главата на дракона разкъсва хоризонта, пада на земята и понесена от наклона и желанието се търкулва, за да спре в краката на млада красива дркаконка, надвесена над бебешка люлка омотана с приспивни песни.
Докато гледа главата на мъжа си, жената чува потоците на радостната песен на рицаря, потоци, които се вливат в морето на всеобщото ликуване, прегръдки, целувки, пот и обещания за по-добро бъдеще.
След като завива децата в люлката, жената на дракона, прегърнала главата на мъртвия си съпруг, започва да тихо да плаче с тежки сълзи, които обвиват чуждата радост със собстената й скръб.