автор: zodiazmija

Минаха още три години.
Огънят бе добър учител.
Принцът нямаше избор.

Минаха още девет години. Страната - ограбена. Народът се спасяваше в храма, запазен за атракция, който единствен не бе разграбен.
Но хората лесно забравяха и смесваха кръвта си. Яви се все по-многобройно племе - на две култури деца, непризнати и от двете. Деца ничии. Деца самотници. От никого не обичани - бъдещи разбойници. Не с любов, а с гняв в сърцата си. Живееха като животни - на стада. Крадяха, палеха, изнасилваха, убиваха. Сами убити от съдбата, страх нямаха и от смъртта и отглеждаха гнева, защото не знаеха за любовта.
На две култури пошлостта...
Една утрин принцът се пробуди преди огънят да лумне.
И се хареса! И се позна!
Врата отвори процеп в живата стена. Иуил - принцът се огледа. Цяла в светлина поляната цъфтеше в нежни багри, а в дъното вековната гора бе свила клони във пътека, пътека към света...
И тръгна... Бос. С една кожена наметка, стигаща до коленете и с цялата любов, възможна да се побере в сърцето.
Накрая на гората, пред слънчевата долина, го срещна пак Денница и поклони се пак с онази скрита сянка, всъщност силата на будната любов.
- Бъди! И остани с народа си до края! Ти откри сърце за любовта. Сега като огъня ще те изгаря. Помни, за любовта не търси награда! Колко по те грабят, повече раздавай! Всичко вътре в теб е! С Богом!
Принцът Иуил се поклони.
Изправил се, отново сам, запя с птиците по пътя...

Край