автор: anonimapokrifoff

Иван не изчака асансьора и хукна по стълбите, а свадливите трели на жена му огласяха входа. Тая със сигурност взема поне седем октави, помисли си той. Колко хубав би бил животът, ако от време на време мълчеше, но благоверната му говореше дори насън.
Беше прекрасна събота, невероятно топла за ноември. Искаше му се още сутринта да тръгнат към Витоша или Люлин, или поне да отскочат до Южния парк, но неговата хвърчеше като вещица с прахосмукачката и парцала и езикът й стреляше на месо. Не й пукало за някаква си красива мека есен, за златни листа и за слънце. Кой щял да почисти тази кочина, след като той бил инертен, бил мързелив, кранът в банята капел, оженил се бил за телевизора. Трети месец не можела да го накара да й боядиса косата и заради него сега приличала на Баба Яга. При това положение заповедта да купи зеленчуци и риба от пазара на “Красно село” си беше направо спасение и удоволствие за него. Откакто дъщерите се изпожениха и останаха само двамата, нямаше живот вкъщи. И секс не бяха правили от месеци. То пък един секс, да ти умре магарето...
Народ, многолюден като кохорта хлебарки, щъкаше из пазара. Иван купи цвекло и моркови, три вида ряпа. Скара се с един продавач, който искаше да му пробута мухлясала чепка грозде. И тъкмо да я размаже в нахалната мутра на младока и така да си изкара и яда от жена си, го сепна глас: “Иване, ти ли си?”
Господи... Кръвта нахлу в главата му. Мария, неговата Мария! Обърна се и я видя – наистина беше тя: с къса коса, двойна брадичка и двайсетина кила отгоре, но тя.
Бяха състуденти от варненския Машинно-електротехнически институт, специалност “Далекосъобщителна техника”. Тя – от Бургас, той – от село Гранитово, Елховско. Мария беше най-красивото момиче, което някога бе виждал. И после не срещна по-хубава от нея. Имаше изваяно стройно тяло, бяла кожа, руси коси на едри вълни и най-сините очи на света. Иван се влюби в нея от пръв поглед, но тя се хвана с Красьо от Варна. Бяха двойка до последния курс на следването и изведнъж той изуми всички, като заряза Мария и тръгна с дребната замузана Златка и само след три месеца даже се ожени за нея. Тогава Иван и Мария се сближиха, но неговата роля беше да я утешава и нищо повече – тя не можеше да забрави гаджето си. Обикаляха от кафене на кафене, сълзите й капеха по Красьо, а Иван слушаше и й подаваше носна кърпичка. Последно я видя, щастливо увиснала на ръката на Васил Софиянеца – предния ден се били оженили тайно, предварително знаело само едно семейство от курса, което им кумувало.
И тогава адът отвори щедри порти пред Иван. Така започна смъртоносният му маратон на зверско пиене до откат. По някое време се пробуждаше в някакво легло с някаква жена, на следващия ден болката в главата му и гаденето бяха същите като вчерашните, различна беше само жената. Една сутрин реши да попита за името на съществото до себе си. Отговорът беше: “Росица. Втори курс девеге и съм от Силистра.” След осем месеца Иван се ожени за нея и се дипломира не с колегите си, а със следващия випуск.
- Колко години не сме се виждали? Двайсет и пет или трийсет? – попита Мария.
Тридесет и три години и пет месеца, понечи да отвърне, но се овладя и каза: “Да, някъде там.”
Откакто преди десетилетие се премести в София, непрекъснато си мечтаеше да я срещне, но никога не си беше помислял, че ще е на пазара на “Красно село” и че той ще мъкне торба с ряпа.
- Същият си, Иване, изобщо не си се променил! Грам не си сложил отгоре си.
- И ти си същата – излъга той. – А какво прави Васил?
- Надявам се, че е добре. Не съм го чувала отдавна. Разведохме се преди дванайсет години.
Иван замълча неловко. Значи така... Не се е получило с онова надуто шопско копеле. Празноглав педераст! Още навремето всички се чудеха защо Мария се ожени за него и бяха единодушни, че е го е направила напук на Красьо – двамата с Васил бяха приятели. Възпитанието изискваше да каже, че съжалява за раздялата им, но тя го изпревари: “Защо стоим тук? Живея на една крачка. Ела да пием по едно кафе.”

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"