автор: stefka_galeva

      Джоди Фостър казва: „Винаги, когато видя двама души да танцуват, аз се разплаквам.” Аз също.
      Причината за мен е в близостта на хората. На мъжа и на жената. Обърнати един към друг, долепени и прегърнати. Танцуващи, слети в едно по – голямо човешко същество. Някак двойно. И точно това двойно чудо, събрало мъжа и жената в едно танцуващо, живо и
изключително чувствено танго, ме разтърсва. Разплаква ме.
      В колко малко мигове хората са толкова близо един до друг. В колко малко! Прегърнати, преплетени, загърнати от музика. В колко малко...На пръсти се броят. Пред мен танцува най- добрата аржентинска двойка в света. Истинско танго танцува по телевизията.
      Любимото ми аржентинско танго!
Главата е отметната, косата е прибрана, лъскава и черна, клепачите са полузатворени, тялото цялото е такт. Клавиш по клавиш. Кракът, кракът, върхът на пръстите и през обувката е страст и страст , и страст...и чувства най – човешки. Огън.
            Две напред, една назад. И отново, пак.
            Две напред, една назад.
      Плача.
      Танцуваме. Танцуваме и двамата любимото ми аржентинско танго. Две напред, една назад. Стъпките ги знаем. Остават, остават чувствата и такта, и носталгията. Все за нещо ни боли нас хората. Тъжно ни е, но танцуваме. Затова сме двама. Да попиваме и да изразяваме два пъти по – силно чувствата си. И душите си.
      Акордеонът раздира телата. Две напред, една назад. Колко бавно напредва човек! Дори и в танца си. Стигам му до раменете. Или малко над тях, до брадичката. Това не ме притеснява. Нали той води...
            Две напред, една назад. Странен и чудесен танц.
      Ритамът ни омагьосва...постепенно, силно, мощно. Бавно се завъртаме. Разтворената мъжка длан подпира целия ми гръб и още малко ме притиска по към него. Слепяме се. Бедро в бедро, крак в крак, корем в корем, нагоре раменете ни и те. И косите, устните, очите, пръстите ни на ръцете. Не отмятаме глави, напротив долепяме ги плътно. Страстно. Тихо. Мълчаливо.
      И отново пак. Две напред, една назад. Влизам в него или той в мен, или безумната музика на това невероятно и единствено аржентинско танго влиза в нас и ту ни изсмуква душите, ту ни ги връща. Не мога да разбера танцувам ли, или се любя в екстаз.
      Отпускам си главата на неговото рамо. Тя ляга, хлътва, пасва идеално на вдлъбнотото , там под ключицата му. Стои си там. Отпускам си ръцете. Нали той води с двете си огромни мъжки длани. Отпускам си бедрата...до неговите двойни, мъжки. Отпускам се...
      Отпускам се със спуснати клепачи.
      Той бавно се навежда. Тангото по телевизора отдавна е свършило. Акордеонът отдавна е спрял да издава ония странни, раздиращи душата гърлени звуци, а ние полуразплакани, прегърнати и слети, слепени и отдадени пристъпваме като в божествен транс.
            Две напред, една назад,
            Две напред, една назад...и не се отлепяме, и не се отлепяме в най – прекрасното Танго!
      Замислям се. Разплакана, разчувствана не помня от колко години не съм танцувала. 20? 30?!


            Стефка Галева
            Гр. Сандански