автор: AlenRoden

- Лайв, къде си?!
- Остави ме на мира, тук съм – искам да остана сам.
- Но хората те чакат.
- Нека си чакат, не ме интересуват. Писнаха ми.
- Но Лайв, това е твое задължение.
- Майната ти, майната им и на тях.
- Къде си се скрил, по дяволите...
- Ако си толкова глупав, че да не можеш да ме намериш, значи така или иначе никога няма да ме разбереш.
- Но какви са тия глупости сега?! Пфуу, тая прах..Къде си, Лайв?
- Остави ме, сериозно. Искам да си постоя тук.
- Не може, не разбираш ли – хората те чакат. Сцената е празна.
- Да си остане празна. Цял живот се правя на шут, време е сцената да си намери друг кретен.
- Но Лайв, хората са платили, за да те гледат.
- Какво да ми гледат? Обичат да ръфат мъката ми, докато аз я представям като радост?
- Какво ти става, защо си такъв? Абе тая гримьорна е голям бардак...
- Остави ме, няма да ме намериш, скрил съм се добре. В огледалото съм.
- В огледалото? Но Лайв, в огледалото виждам...само себе си?
- Именно. Аз съм ти. Не разбираш ли? Хората – те харесват да виждат отражение, което не винаги е твоето.
- Лайв, ако наистина гледам теб в огледалото, сега ми се смееш.
- Смея ти се, никога няма да ме намериш, ако не се освободиш.
- От какво да се освободя, Лайв? Какво говориш, не те разбирам...
- Да, не се изразих правилно. Да ме освободиш - трябва да се махнеш от мен.
- Но нали аз съм ти?
- О, разкарай се от огледалото и ме остави на мира. Да си чакат ония отвън.
- Лайв, как е името ми?
- Самосъжаление... не знам дали това е името ти, но будиш такова в мен.
- Ок Лайв, ще отида да отменя представлението. Ще кажа, че си болен.
- Кажи, че съм на Луната, ако щеш. И без това съм лунатик...