автор: nadejdahristova

Преди много, много години живеел един цар, чието царство било най-богатото и най-могъщото в целия свят. Земите му се простирали от изгрева чак до залеза на слънцето. Всичко, което човек можел да си представи, било негово притежание.
Той имал един-единствен син, който отдавна искал да се ожени. Но принцът трябвало да направи труднен избор: Как да намери мъдра и благоразумна девойка, която би се омъжила за него, но не заради несметните му богатства?! Дълго мислил принцът и накрая намерил отговор.
По близки и далечни земи било разгласено, че принцът си търси съпруга и кани в двореца си всички девойки. Всяка от тях трябвало да бъде придружена от човек, когото много обича.
Отблизо и далеч в двореца пристигнали знатни принцеси, баронеси, херцогини, девойки от села и градове, които също мечтаели да станат принцеси. Принцът ги поканил в тронната зала:
- Зад тази врата - обяснил им той, - се намира празна стая, в която има само едно огледало. Всяка от вас може да влезе и остане там един час. Когато времето изтече, този, с когото сте дошли, ще Ви повика. Онази от вас, която излезе веднага, ще стане моя съпруга.
„О-оо, това ли било?! Само час пред някакво си огледало и ставаш най-богатата принцеса!“ - си казали всички.
В стаята влязла първата принцеса. Още щом застанала пред огледалото повърхността му сякаш потрепнала и пред учудения ú поглед се появила невероятна гледка: Там, в огромна бална зала, пълна със знатни гости била самата тя! Облечена в изящна рокля тя танцувала под звуците на прекрасна музика... и.. о, ръка ú подавал самият принц! Всички около нея ú ръкопляскали и ú се възхищавали, а балът не свършвал и не свършвал. Тъкмо да започне следващият танц, когато чула до себе си тихо шумолене:
- Извинете, Ваше Величество, - поклонил се придворният слуга - но времето Ви изтече.
- Нооо, как … та аз току-що влязох... - засуетила се принцесата.
Напразно майка ú я уверявала, че дълго викала нейното име. Принцесата не била чула нито дума.
Една след друга знатните девойки влизали в празната стая. Нито една не успяла да излезе навреме.
Дошъл редът на другите девойки. Щом първата от тях застанала пред огледалото пред очите ú се появила зала, пълна с невиждани богатства. До сaндъчета, препълнени с бижута, скъпоценни камъни и диаманти, стоели наредени изящно изработени статуетки, свещници, кристални вази. Как да откъсне очи от всичко това, когато там, сред целия този разкош се намирала самата тя - облечена в най-прекрасната рокля, която някога била виждала! „О-оо, нима всичко, за което си мечтаела било толкова прекрасно?! Ех, да можеха сега другите да я видят ... “ Тъкмо да си избере нова рокля, когато чула до себе си леко покашляне. И тази девойка не чула гласа на майка си.
Еднo след другo момичетата напускали стаята след определения срок. В залата
останала само една девойка. Тя не разбирала какво се случва там, в празната стая, но решила, че каквото и да става трябва да излезе навреме. Намислила да затвори очи и да не ги отваря, докато не чуе гласа на майка си. Още преди да прекрачи прага на стаята тя стиснала здраво клепачите си. Минутите се нижели толкова бавно, толкова мъчително, сякаш минавали години, но тя трябвало да издържи! И ето, съвсем накрая на силите си, тя чула познатия глас. „Успях! Успях!“ - възкликнала тя и докоснала дръжката на вратата. „Какво ли пък толкова има в това огледало?“ - зачудила се тя. Обърнала се само за миг, колкото да хвърли един поглед и вече не могла да откъсне очи! То начаса ú показало блясъка и величието на всички земни богатства, които принцът притежавал. Гледката била толкова смайваща, толкова пленителна, че дори не разбрала как вратата се отворила и слугата я помолил да излезе.
- Но, как, ..та аз ...аз погледнах само за миг... - недоумявала девойката.
Но времето наистина отдавна било изтекло.
Принцът се готвел да обяви края на приема, когато в залата влезли девойка и възрастен мъж. Принцът обяснил какво е условието и се обърнал към бащата:
- Когато времето изтече, Вие трябва да я повикате.
- Татко не може да говори - тихо казало момичето.
- Но как тогава ще Ви повика? - изненадал се принцът.
- Достатъчно е само да почука на вратата и аз ще го чуя - обяснила тя.
„Нима това е възможно?!“ - недоумявали всички. Толкова силни гласове били останали без отговор. Едва ли едно тихо почукване би могло да изведе някого навън!
Девойката влязла. Стаята била празна. Нямало дори стол. Как щяла да прекара тук цял един час? ... Погледнала към огледалото. Косите, сплетени в тежки плитки, падали над раменете ú. Роклята, най-новата, ú стояла много добре. Погледала, погледала девойката и се заслушала за баща си. Още щом чула лекото почукване веднага излязла навън.
Цялата зала възкликнала от удивление! Принцът едва повярвал на очите си.
- Моля Ви, кажете, какво видяхте в огледалото? - попитал я с почуда той.
- Но какво можех да видя, освен самата себе си? - изненадала се девойката.
- Да, разбира се, всяко друго огледало би показало Вас, но това .... това огледало е по-различно. В него всеки вижда себе си такъв, какъвто най-много би желал да бъде.
- Не съм искала да бъда друга, щастлива съм такава, каквато съм - отвърнала девойката. - Татко настоя да се явим тук и ние дойдохме.
О-оо, само колко щастлив бил принцът! Той коленичил пред нея :
- Ако се омъжиш за мен, животът ти ще бъде различен - промълвил той, - но, когато някое твое желание започне да изпълва сърцето ти, моля те, идвай с мен пред тази стая и не позволявай то да заглуши моя глас.
До края на дните си принцесата тихо заставала пред огледалото. Копнежът ú да чуе шепота на принца винаги ú помагал да напусне стаята преди повърхността на огледалото да се е раздвижила.