автор: anonimapokrifoff

Настоящият скромен текст е инспириран от публикувани напоследък стихотворения и е диктуван директно от Небесата. Авторът се самоопределя като човек, който мисли трезво – в този смисъл напълно осъзнава, че не може да достигне върховете на вдъхновилите го творби, но се надява, че е докоснал поне подножието им. Тук е мястото да се посочи, че образът на пемзата остави незаличими следи в психиката му на плах лирик, а употребата на звателната форма на съществителното /”пемзо”/ предизвика в нея – психиката, необратими количествени промени.

Настръхнала пемза се мята във Темза
и търси немит хулиган –
играят вълните, искрят във очите.
Аман, ах, аман, ох, аман!

Злощастни медузи издули са бузи,
поетин се скита незван –
брадата си чеше, че мъж нявга беше...
Аман, ах, аман, ох, аман!

Горят слънчогледи пред погледи бледи,
извива се див ураган.
И пак одеяло – оръфано, бяло.
Аман, ах, аман, ох, аман!

А там – на кревата, потят се телата,
киризи ги ням сексоман –
изгрява луната, боли го ръката.
Аман, ах, аман, ох, аман!

И мъка е, мъка, от бръмбари бъка,
ще рухне немазан таван,
а мъдрите хора се крият в обора.
Аман, ах, аман, ох, аман!

Разлистил съновник, несвестен любовник
озъбва се – същи глиган.
Мъглата се стеле, тя няма си скеле.
Аман, ах, аман, ох, аман!

Нощта е тъй тиха, върви по тепиха
внушителен жив графоман:
сто хиляди листа с пУезия чиста!
Аман, ах, аман, ох, аман!