автор: stefka_galeva

Количката весело подскача по тротоара, бурканите ми вътре в чувала странно звънят. Есен е. Обичам го този сезон. Просто го обичам. Притихнал, спокоен, ухаещ. Като знак за вечност. Боготворя го. Защо плача? Есен е, а аз плача. Количката и бурканите пеят, аз плача. Слънцето ми се усмихва, усмихва, гали ме , аз мажа сълзите по лицето си ...с длани. Мъжът до мен бута количката и ми говори.
Поглеждам го. Един - единствен зъб, отгоре вдясно, е побягнал неестествено навън. И още по неестествено е пожълтял. Човекът непрекьснато ми говори и тоя зъб непрекъснато се показва странично. И още по- неестествено блести на обедното, топло, септемврийско слънце. Аз също нямам зъби...усмихвам се. Есенното слънце е изсушило току- що сълзите ми. Слушам го. „ И кой, на ония години, на оная работа, на ония пари е вярвал, че ще стигна до тук. По 500 лева само, аванс съм вземал!” Отстрани от устата му излиза бяла пяна и странно полепва по устните му. Той дори не я облизва. Тя също блесва на лицето му в пълен контраст с неизбръснатото му, почерняло лице. Количката силно скрибуца. Умирам от страх да не се счупи някой буркан. Мъжът усеща и завива към булеварда. Внимателно слиза на асфалта. Точно са пуснали светофарите и колите летят една след друга. Гледат ни. Не, не ме е срам. Не ме е срам, само още ме е страх да не се счупи някой от бурканите. Бързо смятам: големите по 5 стотинки, малките по 4, най- малките по 3 и 2 стотинки, зависи от капачките им. Към лев и петдесет трябва да взема. Защо не усещам, че е есен? Любимата ми есен. И мъжът до мен е тъжен. И детето ми тръгна на училище, без мен. Май пак се разплаках. Опитвам се да гледам дърветата. Не виждам цветовете и паднали листа няма. Помели са ги. Странно. Есен ли е? Слушам те, слушам те. Дори много внимателно те слушам, но все имам чувството , че разказваш почти моя живот. И то в сбит преразказ. Поглеждаме се едновременно и с огромна, тягостна тъга си доразказваме животите. " - Сега къде живееш? – Във виетнамското общежитие. При едни приятели. Оставих всичко на жената и децата. " Става ми два пъти по- безнадеждно. Чувалът се накланя надолу , бързо го хващам и подпирам хубаво в количката. Боже, умирам от страх и един буркан да не се счупи. Някъде към обяд е, не съм яла от вчера, завчера, трети или четвърти ден. Само, само по малко хляб. Затова ли есента я няма? Човекът ме пита нещо. Отзад ни свирят клаксони. Обърквам се. " - Да се качим на тротоара. Далече е. - Още един светофар. " И пак продължава да ми разказва. В далечината виждам светофара. Придържам бурканите, докато той повдига количката на тротоара. Тя е от тия детските, само без кошчето. На мястото му - пластмасова касетка. Лесно върви, но не сме завързали чувала и внимаваме и двамата. Замирисва ми на есенни хризантеми. Обръщам глава. Търся ги. Те са ми любими в есента. Винаги съм ги откривала, а сега не. Може би си ги представям само. Както и живота на човека с мен. Работил, строил, кофражи правил по цяла България... по най- големите и трудни обекти, язовири, заводи, панели, цели блокове. Ден и нощ, и пари изкарвал, и кой е вярвал. Да, наистина, кой е вярвал? В кое? - го питам аз. Той ми предлага цигара. Вървим и пушим. И мълчим. Вървим и пушим. И е есен. Един есенен, слънчев лъч влиза в очите ми. Кихам шумно. Усещам, че раменете ми са топли и напечени, а не се радвам. Коя, поредна есен си ти, kоято не ме радва? А най те обичах! - " -- Ако не бях ти помогнал, с какво щеше да ги пренесеш? – С автобуса. " От ъгловата градинка до кръстовището ято врабчета политат нагоре – едновременно. От слънцето стават сребърни птички. Повдигам глава. Небето е в светло, светлосиньо, тук- таме , само мазнато с топло и спокойно бяло. " – На 53 съм. И кой е вярвал, че ще стигна ...до... " Поспира и си повдига евтините, разкривени, слънчеви очила. Уж да ги намести, а май бърше нещо, под тях ...и на пресекулки се доизказва: до детска количка. Боже мили. Този мъж изглежда на 70. Нишо не му отговарям, защото виждам,че от всички улици и улички, кръстовища, от всеки ъгъл, тротоар, от всеки вход, от всички страни,от всякъде се задават хора със същите колички, като нашата. Всички се познават и започват да си говорят. Само си казвам: близо сме. Пристигаме. Открит двор и мeжду две дървета опънато дълго въже. И на въжето завързани всички видове стъклени бутилки и буркани. От бира, ракия, джин, коняк, вино, мастика, мента, водка, ром. Стоя и гледам. Малки, големи,кафяви, бели, зелени с капачки, без капачки, с етикети и без, правилно и неправилно завързани... висят. Стари, мръсни, прашни. Светят в прозрачно. Блестят. Цветовете се преплитат на отпуснатия септемврийски въздух, паяжинките се показват и се получава – чудна, есенна дъга. Става есен. Есен става. Не мислех на какво ми приличат, просто усещах, че се съживяват. И ми говорят, и ми се усмихват есенно, и искат да ме докоснат. Протягам ръка – 1.44. Мъжът ми се усмихва. Обръща се , готов да тръгне. " – Чакай, не те попитах, как се казваш? ...и в ума ми...Строил по цяла България, кофражи правил. Той маха с ръка. – Карай. " После хвана с двете си ръце детската количка... и я подкара. Човекът, построил България! Запяха колелата. Есен е.



Стефка Галева
Гр. Сандански