автор: cataphractus

Блондинка като картинка:
крака – километър,
очи – небе,
евала кой я ...

На всекиго, запознат дори отгоре-отгоре с философията на джентълменството, е известно, че джентълмените предпочитат блондинки. В старанието си да мина за джентълмен аз също ги предпочитам, макар панталоните ми да отесняват при вида на червенокоси, а по мен да се заглеждат предимно брюнетки. Последните твърдят, че те именно са истинските жени, и това е вярно. Блондинките не са жени. Те са ангели.
Друга една философска школа постулира, че хората, предпочитащи блондинки, са неосъзнати педофили. Поразсъждавайте малко и ще стигнете до горния извод – блондинките не са деца, а ангели. Крилата просто са демоде ... както впрочем и чистата ангелска обич. Затова “Анжела” на Люк Бесон е толкова плосък, въпреки Ри Расмусен.
Любовта е чудо и магия. Такава е не защото само́ по себе си това чувство е нещо особено, а понеже човешките същества са безнадеждно егоцентрични, зли и пагубно различни. Въпреки тези им дадености чувствата са като македонска фаланга – в смисъл не че разграбват Азия, а непрекъснато търсят пукнатина в редиците на противника, и когато я намерят, се вклиняват и побеждават. Неслучайно древните пакистанци са казали “Amor vincit omnia”. Щом не може да влезе през вратата, влиза през прозореца, но винаги накрая тържествува, мамицата й.

Свикнал съм да мисля за себе си като за емоционално ощетен. Подобно на Джон Неш в “Красив ум”, който беше роден “с два мозъка и половин сърце”, аз съм се пръкнал с половин мозък и нула сърце. Може би причината е в мизантропията ми, може би е в зодията, но от един момент нататък общуването с противоположния пол се превръща в тегоба. И като се замисля, мога да открия защо.
Разгръщам дневника си. Датата е девети април 1993, записката е кратка и делова: “Влюбих се”. Пикльо нещастен, какво ли съм знаел тогава??
Всъщност знаех доста неща – вече бях срещнал Съни и можех да различа потръпването в стомаха, дължащо се на силно чувство, от онова, следствие на изобилно преяждане. Усещах първото всеки път, когато наоколо се мотаеше Тя. Не Съни, Мария.
Съвсем естествено, Мария беше най-красивото момиче в класа: имаше тъмноруса коса, едва загатнати скули, фино телосложение и очи, по-сини от моите, с което ми бе твърде интересна. Беше рожба на смесен брак между рускиня и нашенец, но в чертите й нямаше нищо руско. Разрезът на очите, например, беше по-скоро азиатски, лицето й имаше изящен овал, а сърцевидните устни ми напомняха тези, които бях виждал в Ефимерия. По онова време е била на тринайсет, една поетически заредена възраст, в която момиченцата се превръщат от кикотещи се лигли в Лаури и Беатричета. А аз ... аз така и не станах Данте. Даже и Петрарка не можах да стана.
Според жените мъжкото изповедание е съставено от ужасни прасета. Неизвестно как дори най-тъпото от ужасните прасета е такъв естет, че винаги се стреми към най-хубавата сред произволен брой жени, достъпни на полезрението му. Като че имаме зададена матрица, която казва “стройно тяло, естествено руси коси, светли очи – атакувай!”
Не атакувах. Години преди да гледам “Красив ум” бях наясно, че ако го направя, ще съм просто още един в миманса: не само ще преча на останалите, и те ще ми пречат и няма да постигнем нищо. Вместо това прекарах един месец със сън колкото за седмица, пишейки стихове. Толкова ли мъдър съм бил в разцвета на пубертета, че да си мисля “Тя сама ще избере”?
Като се сетя за това днес, ме досмешава, но всеки знае колко животосмъртни могат да бъдат подобни терзания, ако си на тринайсет. Адската смес от хормони, мечти и амбиции те кара да вършиш неща, с които после никак няма да се гордееш.
Накратко, скришом пъхнах в раницата й роза, увита вместо в целофан в листчета с четливо написани, анонимни поеми. Дотук нищо погрешно, като изключим факта, че два пъти й бях давал да преписва от мен по литература и странният ми почерк се разпознаваше от километри. Беше като самолетна катастрофа. Беатриче отново стана мъничка лигла, а аз и досега потръпвам, стане ли дума за любовна лирика. Деца – не пробвайте със стихове, моля ви. Подходът е вършел работа в античното Средновековие, и то съпроводен от една-две глави на сарацини и/или шепа рубини.

Не я бях виждал от сума време, когато случайно се засякохме на стълбите в университета. Както с неподражаем финес казва един познат, беше се превърнала в жена, с която е приятно да помълчиш. Вместо това поговорихме. Следваше биология, предполагам биологията на някой женен бизнесмен, просто защото обществото ни е такова. Разменихме си телефони, питахме се за стари познати, а аз през цялото време очаквах онзи юмрук от детството пак да тупне диафрагмата ми. Друг път.
Ето защо смятам, че не греша, когато се определям като емоционално ощетен. И - предизвиквайки Любовта- все още непобеден.