Погребваха една майка.
Ръмяха тихо есенни лъчи.
И счу ли ми се зов накукувица,
след който босичко момиченце търчи?
Гробарите край гроба недовършен
забиваха лопатите в проклета пръст,
животът и, наполовина скършен,
ще увенчаят с чамов, черен кръст.
Ковчегът с мъртвата нелепо чака
да докопаят недовършения гроб,
играе с новите чаршафи севернякът,
припява монотонно гарван вместо поп.
Синът с шофьора нещо си говори,
споделя прежни мъки и тегла,
душа– печална книга, е разтворил,
прикрил сълзите с черни очила.
И спомени от детството нахлуват,
тълпят се пред сиротния ми праг,
един въпрос душата боледува:
ти майка ли ми беше или враг?
Защо ме снесе уж в гнездото свое,
но чужда ми остана през годините
и припознаваше ме ти за своя,
но ме отгледаха комай роднините?
И къшей обич даже не отчупи
на тази своя щерка кукувича,
сега пред Бога как ще се откупиш,
сиротната след тебе още тича.
За твоя сетен ден те е подготвила,
с премени нови те е пременила,
горчивите сълзи горчиво гълтайки,
черупката изстинала умила.
А лудата, любимата, се е смълчала,
сълза отронва погледа и бистър,
сълзата е за майка ни възхвала,
отдъхвам си– ще влезе в Божия регистър.