автор: alexey

Аз малко съжалявам,
че минало е времето, когато
мечтаеха да променят света; в мазетата
и тъмните ъгли (твърде остри, за да бъдат изчислени),
усмихнати
през калните канавки;
с решетки, издълбани във лицата.

Мечтаеха (и не с усмивка иронична)
за белите колони до небето
и цъфналите рози
под прозореца; мечтаеха за алени слънца,
алени клепачи
и други алени неща.
Зашиваха ръцете си един във друг;
един до друг
те тичаха към огнения ден;
един през друг се стъпкваха
убиваха
невинни;
и Бог не би могъл да ги осъди,
дори да беше там.

Да, можеш да ме наречеш
сантиментална (но никога не го
правиш); да кажеш,
че нищо не е било и не е
такова, каквото изглежда,
защото всичко е относително
и според зависи
може да бъде и така, и иначе,
а може и хич да не бъде.

...Но ти,
ТИ мразиш тези думи.
Ти умееш да мразиш - благословен бъди!

Отминава без да дойде
времето
на ненавремия.

...Танцуваме нощем в Сен-Жермен-де-Пре
с бутилки бира, пуснати коси;
и мислим си за глупави неща
(циганчета с ангелски очи и мъртви сиви котки)
с ръждивите монети пеем за ярките деца
с ненужните монети пеем -
не можем нищо да си купим

Нима не знаем да живеем? :)