автор: krasavitsa

Парламентът

Била съм свидетел на най-различни нагласи на българите към световете на другите страни. Диапазонът е бил широк - от съвсем наивни детски очаквания за кой знае какви чудеса до настръхнала враждебност.

Нямам спомен за промените в своите собствени нагласи – освен за една, която стана преди години, когато за пръв път посетих двата най-големи султански дворци Долмабахче и Топкапъ в Истанбул. Промяната тръгна съвсем неочаквано от едно трънливо и срамно чувство, но ще си го призная - когато в построения по образец на дворците на европейските монарси Долмабахче видях огромния кристален полилей - подарък от английската кралица Виктория и най-голям в света за времето си, отвътре ме загриза дребна завист. За какво е получил омразният ни султан такова уважение? Като у всеки българин и в мен беше посадено нещо негативно към всичко турско, душицата ми все се фръцкаше настръхнала и обидено присвиваше очи, докато в един момент не ме осени мисълта: та тези дворци са и мои! Ами да, пет века и моят народ беше плащал данъци на турските султани, всичкият този разкош е и наш!
Да ви кажа, много благодатна се оказа тази мисъл. Приобщаваща някак, успокоителна и примиряваща, която ме освободи от тъмното чувство на омразата. Нали прошката е една от основните християнски добродетели? С какво са виновни пред мен сегашните турци, обикновени хорица, които сигурно и не познават балканската история, които се разтапят като им кажеш, че си комшия, черпят те с чаша чай, разпитват те за семейството ти и разказват за своето... Продължих опознаването на града със съвсем друго чувство – този велик град е бил пет века и наша столица! Сигурна съм, че това ми помогна да го видя и разбера много по-добре.
И сякаш това е правилната нагласа, с която трябва да пътуваме - светът е наш...

Но да се върна в Брюксел.
Сградата на Европейския парламент представлява всъщност комплекс от сгради с различна форма и големина. Входовете са много и от различни места. Тъй като хотелът ни беше на три минути пеша от парламента, но зад фасадата му, въведоха ни през някакъв страничен вход, за да не обикаляме.
Не зная как е с вас, но аз изпитвам някакво странно умиление, когато срещна надпис на кирилица в западна Европа, дори и да е на руски, а не на български. Като протегната приятелска ръка го усещам. Като че ли ми казват – знаехме че ще дойдеш и се подготвихме, за да ти е удобно.
На входа, през който влязохме, има надписи “Европейски парламент” на няколко езика. И на български, разбира се. Преведох си българския надпис така – този парламент е и твой.
В парламента се влиза през пропуск като на летище. Проверка на самоличността – с българската ми лична карта! Наистина, организацията домакин още преди месец е представила списъка с участниците. Фактът обаче си е факт – български документ ми отвори вратата на най-важната европейска институция. Приятно усещане...
След няколко стълбища и коридора се озовахме тук, но залата ни беше на петия етаж, от който атриумът - големият вътрешен покрит двор, се вижда така. "Преоткритата Европа" е наименованието на статуята, подарена от унгарците на Европейския парламент. Гравирано е на всички езици на страните членки в основата на постамента й, представляващ висока колона от зелен мрамор. Намира се в атриума, от двете страни на който се извисяват пететажните корпуси със сравнително малки конферентни зали. Очаквах, че ще намеря повече информация за статуята в интернет, поне името на скулптора, но колкото и да е странно – няма. Това определено е Европа от гръцката митология, но не я носи бик, а лети с крила, представляващи знамето на ЕС. Географска Европа не е била “откривана” като Америка, поне доколкото сегашните цивилизации имат спомен. Защо е наречена “преоткрита”? Тя е съхранила и отгледала цивилизационни постижения, родени в други географски ширини. И може би не само духовното и културното й единство, съставено от равноправни разнообразия, но и държавното единство, към което сме се устремили, ще я преоткрие за останалия свят?
След приемането на България и Румъния в Европейския съюз и встъпването в длъжност на техните евродепутати са добавени надписи на български и румънски език и е направено повторно откриване на статуята.
В сградата на парламента има доста обширни фоайета и пространства, които се използват за изложби. Ние попаднахме на тази.
В линковете ще видите залата, в която заседавахме, стола, на който седях, кафето, което пих (вдясно е пултът за гласуване) и сервитьора, който ми го поднесе. Само мъже сервитьори, отбележете.
След края ни поведоха към централното стълбище, чийто широк отвор е запълнен от известната инсталация, неизвестно защо наричана от тях “статуя”. На нещо като полуетаж си направихме много скромен коктейл на крак. Неочаквано отнякъде зазвуча Моцарт. Погледнах – на едно ниво под нас имаше концертна зала, все още празна, но музикантите започваха.

Когато си тръгвахме, вече почти на изхода, изведнъж се сетих, че ще обикаляме още из града и няма да е лошо да отида пак до тоалетната. Попитах минаващата покрай мен полицайка и след кратко замисляне тя ми посочи една малка врата – била някъде в дъното на коридора зад вратата. Слязох няколко стъпала надолу и се озовах в дълъг и тесен сутеренен коридор. От двете му страни имаше малки офиси с отворени врати, на които нямаше надписи. Навсякъде кипеше усилен труд, клавиатурите на компютрите пушеха, а минаваше седем вечерта. Дали чиновниците на парламента обработваха информацията за случилото се през деня, за да я предоставят бързо на правителствата и на медиите? Сигурно никак не е лесно да си чиновник в европейския парламент. Покрай стените на коридора бяха оставени някакви сандъчета с купища хартия отгоре, така че трябваше да внимавам да не бутна нещо. Бързах, защото групата ме чакаше, внимавах да не отнеса някой документ и същевременно се стараех да не подмина тоалетната, която тук за нищо на света не може да бъде открита по аромата - нито естествения, нито на почистващите препарати. Единственото което забелязах беше, че голяма част от куфарчетата напомнят по големина и цвят на известните червени куфарчета на английските министри, в които се носят държавни документи. (На снимката тук е показано куфарчето на Гладстон, от което е тръгнала тази тяхна традиция. Направено е за него около 1860 г.)

(Следва)